Public Republic

Весела Владимирова

Снимка: Aemaeth

Радо стоеше с ръце в джобовете си и гледаше виновно надолу. Повдигна тесните си рамене и измърмори:

Ми, аз такова, семки на Боби да отнеса.

Да, да, приготвила съм един пакет, дано да не ти натежи толкова. – каза майката на Боби и подаде пакета.

Ами, няма да ми натежи, все пак са само семки. – усмихна се Радо и сложи пакета в кожената си чантичка, която сам беше правил от истинска кожа. Много се гордееше с хобито си. Може би повече, отколкото с професията си на актьор.

Радо в действителност не знаеше какво прави там. Но се обади на майката на Боби, защото едно нещо не му даваше мира – че когато се види с Боби в Прага – ще трябва да се извинява, за това, че не му е донесъл семки. А той никак, ама никак не обичаше да се извинява, камо ли за някакви си семки. Затова реши да избегне неловката ситуация и питащия поглед на Боби и се обади пръв, без да чака майката на Боби да го търси. Боби всъщност дори не му беше и приятел, но бяха от един град. И в чужбина това ги сближаваше повече от каквото и да е приятелство.

Но дори и случайните срещи по улиците на Прага, при които всеки път си разменяха новите телефонни номера и си обещаваха, че ще се срещнат на партия шах, да можеха да се нарекат приятелство, те пак нямаше да бъдат приятели. Поради простата причина, че Боби ходеше с едно момиче, което Радо беше забелязал първи, т.е. беше си я заплюл, така да се каже. И сега това му тежеше…

Ето – той ще донесе семки, а те двамата, като си легнат вечер да гледат някой филм, ще люпят от неговите семки, но няма да се сещат за него, най-малкото тя. А тя може изобщо и да не разбере, че това са семките, които е донесъл той – чак от България – за тях, за да си прекарват добре вечерите… Или когато няма какво толкова да си кажат – неловкото мълчание няма да бъде толкова неловко, защото ще се чува шума от люпенето на семки…

Или когато се карат семките пак ще запълнят устите им и думите няма да могат да излизат от там. Вместо думи – ще излизат люспи… Такива и още много подобни ситуации се въртяха в главата на Радо, но той никога не можеше да предположи, че семките, които носеше можеха да се окажат също така и ябълката на раздора…

Ето затова цялата ситуация му беше крайно неприятна. Затова гледаше виновно и затова искаше да се измъкне час по скоро.

След като Радо си тръгна, майката на Боби вдигна телефона и зачака. Свободно. Отсреща се обади мъжки глас:

Здравей, майче. Как си? Има ли нещо?

Ами не, аз само да ти кажа, че дадох на Радо току що един пакет за тебе.

Семки?

Естествено, че семки – засмя се нежно тя. Какво ли друго би му изпратила, при условие, че знаеше каква е единствената молба на сина й към всеки приятел или познат, който пътува за България. – И още нещо, Боби, момчето ми. Оня ден си замина Калина, но не се и обади дори…не можах да ти изпратя нищо по нея. Що за хора са това… Един пакет семки… 100 грама…

Няма нищо, майче. Аз, знаеш колко съм ти благодарен и за тези. Пък нали знаеш, тя Роси се върна преди месец и донесе. Не се притеснявай. Целувам те. Ще ти се обадя скоро.

Боби затвори телефона и се опита да бъде спокоен, но не беше. Това, което каза майка му дълбоко го разстрои. Тя беше права. 100 грама семки, по дяволите! Само 100 грама. Но реши да не се ядосва. Не и днес, когато имаше толкова важно събрание.

Довечера ще му мисли. Ще се прибере вкъщи, ще си легнат с Роси, ще гледат някой филм, а той ще чопли семки до насита… Докато има всъщност… За момент тази картинка му се стори прекрасна, но мигновено си представи киселата физиономия на приятелката си, която не понасяше семки или по-точно люспи от семки и още по-точно люспи от семки в леглото.

Още отдавна, когато я помоли да му донесе семки от България, тя отказа под предлог, че който ядял семки вкъщи бил селянин и че люспи от семки се били чистили най-трудно и че цялата къща се омазвала с люспи от семки… Няколко пъти й се беше молил по телефона, но тя всеки път си измисляше различна причина.

Факт е, обаче, че му донесе семки – два пакета по 200 грама. Е, не бяха чак толкова много, но все пак нещо. Боби не разбираше защо така си беше променила решението в последния момент и защо му беше донесла семки, след като дълго и упорито го убеждаваше, че няма да го направи…

Този въпрос се загнезди в съзнанието му и не му даваше покой. Защо? Защо? Различни мисли се въртяха в главата му, но той не допускаше нито една да изплува като картинка пред очите му. Реши да я попита, за да се успокои. Вдигна телефона:

Хей, коте, какво правиш?

Здрасти, ами нищо. Ей тука си говорим с Калина. Тя току що се е върнала от България

Ааа, и как е тя. Поздрави я.

Ами добре е, как да е. Пътувала е. Искаш ли да ти я дам.

Роси подаде телефона на Калина:

Боби е. Искаш ли да го чуеш.

Калина кимна и взе телефона:

Оооо, Боби, здрасти.

Как си бе, Кали? Как пътува. Добре ли мина всичко? – Боби беше обикновено много любезен. Никога не забравяше да пита как се чувстват другите. Чак прекалено се интересуваше от здравето, от благоразположението и от състоянието като цяло на събеседника си. Обичаше да бъде приятен и да си създава приятелства.

Ами добре мина всичко, пристигнах най-накрая. Ти как си?

Ами добре съм, работя.

Абе, Боби, извинявай, ама не съм ти донесла семки. – Малко гузно прозвуча гласът на Кали. – Виждах се веднъж с майка ти. Разбрахме се пак да се видим, но нещо се разминахме, и тя не се обади и така се получи… Много кофти… Съжалявам…

Е, Кали, няма нищо, ти пък.

Ами да, знам, ама забравих. Мислех си да ти купя някъде по пътя, но забравих. Съжалявам… Наистина забравих.

Кали се чувстваше ужасно зле не от факта, че е забравила за семките, а заради това, че знаеше, че ще трябва да се оправдава по някакъв начин защо не е донесла семки. Защото беше ясно, че Боби веднага ще пита за семки, а тя трябваше да му каже, че не носи семки…

Това я ядосваше и я караше сама себе си да оправдае по някакъв начин… Ами да… Не може непрекъснато да се носят на някой разни неща. И то да беше нещо важно… Ами то… Семки… Хайде пък и без семки ще мине… Да не е малко момченце… Семки… Хората няма какво да ядат… Той – семки ще му нося… Ааааама ха… Повече никакви семки на никой няма да нося.

Е, стига де, няма нищо. Аз само се пошегувах. – Боби вероятно беше чул последната мисъл на Кали, която тя явно бе изрекла на глас.

Да, бе да, знам. То пък за едни семки цял цирк да се прави… Хайде обади се някой ден да се видим.

Да, да, непременно. Хайде чао.

Чао!

Калина върна телефона на Роси и продължи да се оправдава на глас. И двете стигнаха до заключението, че това е много неприятна ситуация. След това обсъдиха по женски мъжете, живота, приятелите, приятелките и накрая, когато вече нямаше какво да си кажат, в малката кухничка се възцари тишина. Това беше знак, че вечерта явно е към своя край и Роси се надигна да си ходи. Сбогуваха се на две-натри, обещаха си да си звънят и се разделиха.

Роси забърза към метрото. Искаше да се прибере по-скоро вкъщи. И без това вече беше закъсняла и Боби щеше да се цупи, по неговия особен начин – хем няма нищо, хем лицето му не издава никаква емоция. Дали при тази мисъл или защото навън беше студено и ръмеше Роси потрепери. Искаше й се всичко да беше както някога, когато се запознаха. Ходеха на кино, на театър, излизаха вечер с приятели.

А сега… Сега от месеци не се бяха виждали с никой. Гледаха вечер телевизия и Боби чоплеше семки. Не се и целуваха дори, защото… той Боби, около устата му винаги имаше по някоя люспа от семка. Може би това беше и причината тя да мразеше толкова много тези семки.

Те заставаха между тях най-осезателно вечер, когато му правеха компания, докато гледаше телевизия, и се бяха настанили и в леглото, и навсякъде, като някаква любовница. Да, като любовница, която заплашваше нормалния ход на тяхната връзка.

Ключът се превъртя в ключалката и Роси влезе в антрето. Боби си беше легнал и гледаше телевизия. На леглото до него имаше пакет семки, или по-скоро това, което беше останало от пакета. Другата част беше в ръката му – един голям плик с люспи.

Не съм и очаквала нещо друго – помисли си на глас Роси.

Аааа, коте, здрасти. При Кали ли беше?

Да. А ти какво прави?

Имах много тежък ден… събрание, неприятности…ужасно тежък ден, невероятно тежък ден… – каза Боби, наблягайки на думата “тежък”, сякаш искаше да се извини за семките в леглото.

Да, да, разбирам те. И пак семки в леглото… – повиши глас Роси.

Ами те вече свършват…

Роси се съблече и легна до него. По телевизията вървеше някакъв екшън. Тя си помисли, че може би времето щеше да минава по-приятно, ако също чоплеше семки, докато гледаше телевизия. Пък и така щяха да са еднакво отдалечени един от друг.

Дай малко семки…

Е, стига де, ти семки не ядеш…

Кой ти каза?

Е, как кой. Нали ти каза, че който ядял семки вкъщи бил селянин и че било грозно да се ядат семки и ти затова не ядеш семки.

Е, не е вярно. Че е грозно, грозно е, но сега искам да почопля малко семки, докато гледам филма. Все пак това са семките, които аз ти донесох.

Да, ама ми ги донесе на мене.

Да, ама ги купих с последните си пари, вместо да си купя сандвич.

Е, значи си ги изгладувала…

Е, значи да. И това значи, че имам същите права върху тези семки, каквито имаш и ти.

Е, да де, ама ти каза, че семки не ядеш.

Е, да, казах, но ям. Ти какво, да не би да ти се свидят семките?

Е, как можа да го кажеш? На мен? Аз да не съм егоист. Бих ти дал семки, ако не беше казала, че семки не ядеш. Но сега вече е въпрос на принципи.

Добре. Тогава по принцип повече никога няма да ти нося семки от България. – Тя не знаеше дали му се свидят семките или просто е голям инат. Предпочиташе да мисли второто, но май изглеждаше, че е първото. А колко хубаво щяха да си прекарат – гледайки филм и чоплейки семки. Можеха дори неволно да се докоснат, протягайки ръце към плика със семки.

Тя се обърна на другата страна и се престори на заспала. Дълго след това чуваше как Боби продължава да чопли семки в леглото…