Public Republic Art Studio

Закъснение за полет

21 януари, 2008 от · 2 Коментара

Jensko lice
Снимка: g. mcq

Не беше виждала такава снежна буря от дете. Всъщност изобщо не беше виждала точно такава. Колата предпазливо пъплеше по моста над Сен Лоран на път за летището.

През вихрушките едър сняг не се виждаше отсрещния бряг. Беше стегнала мускули, сякаш
можеше, с крака да удържи колата при поредното й пързаляне. Изпънала гръб се усети, че е забила нокти в тапицерията на седалката. Реката я плашеше. Твърде широка, твърде
пълноводна, твърде бърза. Поотпусна рамене едва когато преминаха.

Имаше чудовищно задръстване. И дисциплинирано в същото време. Личеше, че хората тук са навикнали на подобни природни изстъпления. И все пак им отне час докато стигнат магистралата към летището. Мярна й се мисълта, че е излишно да бързат, но се отърси.

Трябваше да са навреме. Настройката й за презокеански полет можеше да не издържи усложнения… А вече си беше докарала едно, с излишно обилния обед. Не можа да устои пред увещанията на домакинята си, пък и любопитството пред екзотичните ястия надделя. Обичаше да опитва непознати вкусове.

Опитваше на вкус дори камъните и кремъците при разкопки. И бронза също. Подсмихна се при спомена за погнусените лица на приятелките си, когато им обясняваше това. Интересно колко условности отпадат, когато работиш под открито небе. И мислите отмерват хилядолетия назад.

Когато за пръв път усети, че без да се замисля седи насред пръстта, в току що разкрит гроб, отпреди няколко хиляди години, със сандвич в ръка, го преживя като малка лична победа.

Добраха се до летището навреме. Двадесет години след първото си пътуване със самолет още не можеше да се пребори с предпътната треска. Макар дивата паника от първото пътуване, отдавна да бе минала. Беше на сватбеното й пътешествие. Екстравагантно, за онези години, отвсякъде.

Особено за студенти. Но романтичното момче, за което се беше омъжила, се наложи над
роднините, за да отидат в Париж. И се забавляваше през повечето време от пътуването над Европа. В останалото спа. Така и не разбра през какви терзания премина новопридобитата му булка. Първото им сериозно скарване беше в Париж.
Париж….

Още помнеше отчетливо ясно зимните цветове на града. И как камъка засиява при всяко
показване на слънцето. Аромата на шоколад в хотелските сутрини. Сандвичите и малките
стръмни улички на Монмартр. Терасите на Санкре кьор. Витрините с жива риба пред
ресторантите. Малките масички за по един човек в кафенетата. Останалото малко или много познаваше от снимки и книги. Но не и задъханото дишане на града. И усещането за приемане.

За момчето онова пътуване си остана единствено. Не и за нея….

“Уважаеми пътници, поради тежките метеорологични условия, полетът до Франкфурт закъснява. Молим да ни извините за неудобството.” Ето я. Мярналата се, още в колата, мисъл. Ако има нещо по-досадно на едно летище от митнически процедури, то е закъснението на полет.

Обявявано винаги, когато всички вече са в последната чакалня. И от мнозина се излъчва миризмата на притеснението и нетърпението. Беше наблюдавала, как лъснати до блясък бизнесмени, пред очите й загубват лустрото си. Петна от пот по безупречно изгладените ризи, разхлабени маркови вратовръзки, смачкани сака и препълнени пепелници в секторите за пушачи. Изнервени майки на плачещи деца, натъркаляни по пода. Някоя красавица, натъкмена като за моден подиум, чиято хубост, с напредването на чакането, придобиваше обикновено човешко измерение.

Нищо по-различно и в това закъснение…. Прекара повечето от часовете в ходене напред назад в преотопленото помещение. Периферно отбелязваше как се променят израженията на спътниците й, по време на нездравия им сън, под неоновите лампи. Съзнателно щадеше
сетивата си, за да избегне главоболието.

Нападаше я често в затворени помещения с много хора. Усещаше остро противоречивите им сигнали, понякога така ясно, все едно, че я замеряха с думи. Навикът да се доближава бързо до хората, с напълно открити сетива й беше спечелил голям брой приятели….,или консуматори на, сякаш, неизчерпаемата ведрина, която излъчваше. Лесно ставаше център на внимание. И лесно се забъркваше в каши.

Забелязваше неща, непредназначени за нея. Сякаш нарочно й се набиваха
в очите. Преразвитото чувство за справедливост я изкушаваше да бъде арбитър в конфликти, които не я засягаха.

Крачеше между задрямалите хора, със спокойно изражение. Беше й станало вече втора природа. Усещаше погледите на будните да се спират като за почивка върху лицето й. Дори леко повдигане на ъгълчетата на устните, извикваше моментален отговор у отсрещния. И не й струваше нищо.
Вече не.

“Не е редно, момиче да изразява чувствата си.” Едва ли майка й беше прочела това в някоя книга по педагогика. Да си първо дете на двама учители си е лош късмет в много отношения. Възпитаваха я по учебник. Бяха си поделили дори задълженията, кой какви “добродетели” да развие у нея. На 4 години, рецитираше пред всички гости цяла поема, на 5 – засрича, на 6 – вече сама си избираше книгите.

В следващите години се наложи селската библиотекарка да помоли родителите й за намеса и контрол, над разнопосочните четива, които буквално поглъщаше за броени дни. Нямаше голям ефект. Особено през ваканциите при баба.

Не се заседяваше в къщата много. Прекарваше горещата част от дните в библиотеката, при дребния гърбушко, на когото стана бързо любимка. Вечерите бяха за турнирите в махалата. Нощите – пак за книгите. Бързо се научи да задоволява очакванията на родителите си. Проблеми се появяваха, когато ги надхвърляше. Мечтаеше за пиано. Чудеха се откъде в селско момиченце такива желания.

Когато в селото се появи акордеонист – мургавеляк с хитри очи, я записаха при него да свири. Нямаше право на отказ. Пасивният й бунт докара до истерия “учителя” на един от уроците, след като “изтърва” инструмента върху краката му. Не го свъртя в селото. Баща й беше училищния директор. Рисуваше добре.

Младичката художничка, изпратена също по разпределение на село, с удоволствие й отделяше време. Уреждаше конкурси, които печелеха други, защото беше дъщеря на училищния директор. След години, когато поиска да кандидатства в Художествена академия, роднините бързо потушиха ентусиазма й – къде е тръгнала, та там се влиза само с връзки… Не че беше лъжа.

Нямаше връзките тогава… Сега пък и връзки нямаше да помогнат да не изтърве самолета за вкъщи. Не и след такова закъснение. Бурята не стихваше. През прозорците се виждаше как търкаля по пистите огромни снежни валма.

Имаше нещо нереално да наблюдава, със запретнати ръкави и зачервено от топлина лице, хората от службите за поддръжка, които се бореха с виелицата, само през няколкото милиметра стъкло. Дори в специалните си зимни облекла й изглеждаха мънички и крехки, сякаш вятърът всеки миг можеше да ги измете от пистите.

Концентрира се върху тях, опитвайки се да си представи, какво им струва престоя на открито, в този момент.

Беше изпитан метод, да превърне тревогата си за нещо лично, в грижа за някой друг, по-нуждаещ се в момента. Така собствената болка загубваше власт над нея. Ставаше маловажна и незначителна. Изчезваше.

Откри го една предколедна вечер в детството, когато часове наред родителите й я убеждаваха доброволно да си признае, че е отрязала малката елхичка, която украсяваха за празника. Не можеше този път да отговори на очакванията им. Не беше тя. Гневните въпроси и недоверието я бяха наранили дълбоко.

През повечето време отговаряше механично и мислеше за отрязаното дръвче. Заплака заради болката, която си представяше, че е изпитвало. След като подпийналият им, разкаян съсед дойде да си признае сам за елхата, плака отново – за него и за засрамените си родители.

Забавянето на полета продължаваше вече девет часа. Прекалено дълго време за да запазиш самообладание. Повече от един стандартен работен ден. Не че беше имала такива. Стандартни.

Знаеше къде иска да работи и какво. Обикаляше в парка, заобикалящ сградата, тикайки количката, заета на два етажа. Бебето беше привилегировано. Първородният, уморен, дремеше на “багажния” етаж на детската количка. Заговаряха я чужденци – добронамерени туристи, привлечени от усмивката й.

Всъщност най вече децата ги умиляваха. Беше присъствала на достатъчно студентски купони за да помни добре анекдота за българина, който строи къща, сякаш ще живее вечно и прави най-хубавите деца на света. Усмихваше им се със самоувереността на щастлива жена. Защитена.

Защитена. Натрапи се в спомена и съзнанието й тази дума. Дали това беше изпитвала наистина, към бащата на децата си. Дали това беше търсила. Тръсна глава за да прогони мисълта. Твърде болезнена, твърде близка до истината. Дебелите каменни стени на сградата в парка, които беше опознала в детайли отвън, я бяха приютили наистина.

Беше любов от пръв поглед. Хармония, която рядко се създава дори с години. Пространството, хората, предизвикателствата пред ума й. Дори установените междуличностни отношения. Живо!

Задимената стаичка, в която единадесет жени се преобличаха, гримираха, сплетничеха и
съпреживяваха, беше обетованото място, в което бързаше да се върне, веднага след като
разставеше децата, по адресите на детската градина и яслата.

Тук паметта заработваше по различен начин. Заедно с палтото си, на закачалката сякаш оставяше и рано, твърде рано стоварилите се къщни грижи и съмнения. А нищо не ги предвещаваше в онази късна есен на първата й студентска година.

Чувстваше се като излязла изпод тежък похлупак. Като прескочило оградата конче, което иска само да тича и тича на свобода, без значение посоката. Бурни нощи по време на бригадата. Никакъв вечерен час. Нови лица. Много нови лица.

Едно от тях привлече погледа й магнетично. Последвалите месеци бяха като сбъдната приказка. От онези, които бързо и лесно завършват със сватба. И свършват със сватбата.

Възпълна арабка отвлече мислите й. Беше забелязала четирите пребрадени жени, на ръце с няколко дечурлига, които следваха дребен и жилест, мургав мъж. Най-младата носеше кърмаче. Измъчено крачеше с разплаканото бебе. Останалите три съчувствено се въртяха край нея. Личеше си, че съпричастието им е искрено.

Беше разговаряла надълго в университета с четирите съпруги на доста възрастен за студент, арабин, който им беше колега. Срещаха се по градинките край общежитията.

Те, четирите, се въртяха край две деца, тя – сама и в напреднала бременност, се справяше с проходилият им син, който искаше да опознава света. И с изпитите си. И със скромното им тогава домакинство. Чудеха й се на акъла, как се нагърбва с толкова неща. И на амбициите й да прави кариера освен това.

Тя пък им се чудеше, как се справят с чувствата на съпруга си, към четирите им едновременно. Сприятелиха се. Беше й добър урок да не прилага един и същи аршин към хората и отношенията. Сещаше се за тях през годините, когато двете й ръце не стигаха доникъде. И за чувствата на съпруга си, които определено стигаха за повече от
една жена. Но не и физическото му присъствие.

Усмихна се топло и разбиращо на младата арабка. Приближи до нея и детето, поиска с поглед разрешение да го помилва. Ръцете й бяха хладни въпреки преотопленото помещение. Детето се успокои от допира. Изглежда го дразнеше горещината. Големите му тъмни очи я фиксираха няколко мига и се притвориха. Вглеждала се беше стотици пъти във втренчените бебешки погледи на децата си. Нищо несмислено нямаше в тях. Сякаш я разчитаха до дъно.

Понякога чак изпитваше неудобство. Особено когато преуморена
и раздразнена от плачовете им, по сесиите, се беше питала, защо не поизчака с ражданията. Друг път се питаше, какво ли мислят малките им главички, покрити с бебешки пух, докато, без да се отклоняват, я гледаха в очите. Усещаше връзката помежду им в такива моменти, особено силно.

Протичаше нещо, което не намираше думи да опише. Любов. Да, вероятно това беше най-точното.

Липсваха й много, макар командировката да не беше от дългите. Две седмици едва бяха минали от заминаването й, но далечното пътуване до друг континент, я караше да се чувства, сякаш е отсъствала година. Както и сгъстените, остри впечатления от поредната различна култура и бит. По привичка вече, успяваше да забрави, оставените зад гърба грижи, и да се потопи в новата работа и в новите впечатления. Сигурно заради това й казваха, че адаптивните й способности са забележителни.

Умората от тежката година обаче, си казваше думата и в края на двете седмици, все по-разсеяно възприемаше заобикалящото я. Канадците я бяха изненадали с топлото си приятелско и открито отношение. Страната беше повече от добре подредена и уредена. Градът, дори и през тежката североамериканска зима, не беше труден за живеене и възприемане. И все пак… Глождеше я спомена от последното й завръщане.

Пристъпи близо до грамадните прозорци на летищната чакалня. С облекчение установи, че край стъклата е по хладно. Усещаше лицето си пламнало, а тежката коса на тила си – мокра. Бурята навън си вилнееше, но забеляза, че машините са повече отпреди и почистеното бетонно пространство се увеличаваше.

Усещаше от разстояние концентрацията и напрежението у хората, които манипулираха с тях. Организирано и професионално.

Да, уреденият бит си имаше предимства, трудни за пренебрегване, дори от нейната, доста непретенциозна, гледна точка.

При последното си завръщане завари истинска битова катастрофа. Поредната квартира, която
беше харесала заради старинната къща и прекрасната розова градина, се беше оказала пълно неблагополучие. Щастливата й черта да забравя бързо неприятните неща я беше подвела.

Точно такава къща й беше късала нервите в продължение на 18 години. Твърде бързо беше натъпкала надълбоко, спомените си от сраженията с плъхове, особено в годините им на активна популация.

Градската управа вече нямаше достатъчно средства да се справи с тях. А кварталните котки явно бяха загубили отдавна инстинктите си. Живеещите, в романтичните иначе, стари градски къщи, се оправяха кой как може.

Замръзналите водопроводни тръби през зимата я докарваха до истерия, заради купищата бебешко пране. Електрическата инсталация си беше жива антика…

Кое я беше карало да се чувства защитена? И от какво… Питаше се често, когато поредно
оправяше бушони, или викаше съсед на помощ, при поредно битово бедствие. Определено,
физическото присъствие на съпругът не стигаше за всичките му жени… В останалото време, отсъствието му беше започнало да я устройва. Изпитваше угризения от това…

Най-вече защото виждаше, че и децата усещат същото… Трудно й беше да фиксира момента, в който призна за себе си този факт. И го прие. Романтичното момче, за което се беше омъжила, търсеше все още, своя си модус вивенди със света. Домът им се пукаше от напрежение и неизказани недоволства.

Взаимно неудовлетворение. Борби за надмощие в спорове, в които говореха сякаш на различни езици. Тя намери отдушник за енергията си в работата. Неговото работно досие набъбваше от „черни” характеристики. Тя плачеше нощем от безсилие. Той не се прибираше с дни. Една вечер й посегна….

Отдръпна се рязко от прозореца. Изведнъж я побиха тръпки. Уви ръцете си край раменете и се загледа в спътниците си. Колко ли бяха? Триста… може би и повече, презокеанските машини бяха от големите. Бяха се поразмърдали, някои вече работеха на портативните си компютри.

Адаптивно способни – подсмихна се. Що за качество е това. За оцеляване? За по-високо качество на живот? Или за удобство на системата? Адаптивност към обстоятелства, към промени, към не – промени… Дали не водеше до някакъв вид еднаквост това прехвалвано, от някои нейни колеги, качество?

Във всеки случай, в момента явно беше полезно за хората, затворени часове в очакване на полета. Колегата й се беше събудил също. Още един адаптивно способен. Свикнал, много повече, с такива пътувания, той прие философски ситуацията. Протягаше се на канапето и се оглеждаше, явно за нея. Бяха добър екип.

И двамата професионалисти, контактни, с езикови навици, които печелеха бързо уважение в чужбина. И завист в къщи. Е, до поносимо ниво. Той я поднасяше заради видимото й нетърпение да се прибере час по-скоро.

Познаваше града от предишно идване и я влачеше по музикалните магазини. Способен беше с часове да се рови из секторите за джаз. И също толкова да говори за любимите си музиканти. Със сигурност сега щеше да отиде за кафе до автомата и да й донесе…

Зад онези дебели каменни стени, където работеше, беше намерила много повече от сигурност.

Беше намерила приятели. Живееха заедно. Наричаха сградата „голямата къща” и така я
чувстваха. Като дом. Познаваха си проблемите, кривиците и качествата, децата и
неблагополучията си. Никой не я заразпитва, когато се появи посред зима с тъмни очила на работа. Мълчаливата им солидарност й помогна да се стегне.

Засмя се в отговор на намигването на колегата си, застанал на опашката пред кафе-автомата, зад красавицата сред чакащите. И тогава я беше разсмивал.

Напусна семейното жилище посред зима. Стресна се от въпроса на децата си, докога ще
продължава така. Тихо събраха багаж в две чанти и си тръгнаха тримата. Имаше пари, колкото да плати такси за няколко километра. На приятелската врата, където почука, не й задаваха въпроси.

На лицето й, случката синееше достатъчно грозно. Помогнаха им по всички възможни начини, макар самите те да не бяха в розово положение, през онази зима с барикади по улиците. След това имаше цялото време на света да мисли, защо се беше стигнало до тук. И да започне отново.

Заработи на още две места. Сменяха често квартирите по различни причини. Питаше се отново и отново за онова лъжливо чувство за сигурност, което години беше търсила в друг човек. Съвзе се постепенно, след като призна пред себе си, колко е наранена от семейния неуспех. И от внезапния интерес на съпрузите на няколко приятелки. Приключи с всичко накуп. Категорично.

През последвалото лято изпита отново усещането, че е излязла изпод тежък похлупак. И че е прескочила ограда като отвързано конче. И тича, тича, тича… като засилване за полет.
Отхвърляше мисълта, че е закъсняла.

Една от посоките я беше довела до това летище. И до много други. Усети раздвижването в
чакалнята, докато допиваше кафето, донесено от колегата й. Снегът навън се сипеше, вече рехав и спокоен. Пистите тъмнееха почистени. Машините се връщаха и хората се прибираха на топло.

Излитането бе насрочено и облекчението и оживлението бързо заразиха и нея. Закъснението оставаше зад гърба й. Беше готова за полета.

Мариана Дончева

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Free Soul // 21 яну, 2008 //

    Закъснението за полет в смисъла, който прочитам в разказа на Мариана Дончева, е рефлексията на частиците от пъзела, който представлява животът на човек.

    Без това “закъснение” и самият полет не би бил възможен.

  • Pink // 24 яну, 2008 //

    Далеч по-добре е “закъснение за полет”, отколкото пропуснат полет.

Коментирай