Public Republic

Интервю с младия режисьор и артист Николай Павлов Гундеров

“Ежедневието е поносимо благодарение на чудесата.”
Макс Фриш

И най-делничните и банални неща могат да се преобразят в поетични и приказни, ако човек не е загубил способността си да търси и открива чудеса. Отново се срещам с Ники Павлов, в чието усмихнато присъствие и най-всекидневната ситуация се превръща в празник, в повод за откритие. Но този път сме не сред антично-модерния декор на Прага, а в Хамбург.

Докато Ники поглъща с жадни и възторжени очи атмосферата на романтичния северен град, аз неусетно започвам да преоткривам Хамбург, в който живея вече 7 години.

След няколко неуморни и изпълнени със задъхани емоции дни разговаряме с младия режисьор и артист за творческата личност и театралното изкуство.

Кои са най-интересните личности и творци, които си срещал в последно време?

Какво е творецът? Личност, която не е забравила, че е човек. Да срещнеш такива хора, които променят представите ти за реалността, а не нейното подправяне с цел банална печалба, е като да попаднеш на пчела в разгара на зимата.

Честно казано, за мен творец е онзи, чието чувство за хумор е идентично с чувството му за себесъхранение. Също така не е нужно тази среща да е осъществена на живо – ръкостискането може да бъде между теб и една книга, на която държиш.

Неотдавна посетих галерия на модерното изкуство в един чешки град и останах поразен от няколко картини на художници, които вече дори не са между живите. Тяхното творчество бе опровергало казуса на смъртта, бе построило мост между една въображаема действителност и настоящето й възприемане…

Ти си режисьор и актьор в Прага и в България. Къде се чувстваш най-добре?

Топосите нямат толкова голямо значение. Съществено за един човек е общуването. Хората са в състояние да се разберат и без думи. Да вземем за пример Хамбург, който посетих тези дни. Привързах се към атмосферата на този мегаполис, пълен с наслади на духа, които не подлежат на описване, а на съпреживяване.

Във всеки от нас живее един летящ холандец. Моят стигна до Хамбург и въздъхна с възхищение. Бих препоръчал на всеки да разстеле собственото си килимче и да полети преди мечтите му да се изпарят като лош бензин.

Би ли поставял театрални представления на хамбургска сцена?

Ако наистина светът е сцена и всички в него са артисти, то Хамбург е една неонова, вечно отворена каса. Не бих спестил и един цент, за да се наредя на опашка пред нея.

Някой свързва този град с хамбургския салам, лично аз с духа на пристанището и многото цветове. Тук всеки квартал е едно представление. Всяка улица е симфония, композирана с внимание и деликатност.

Какви промени се забелязват в съвременния театър?

Трудно е да глобализираме всички процеси на ставащото в театъра. Но нека използвам една сигурна метафора – тази за живия човек. Подобно на него и в театъра има необратими процеси или високо кръвно налягане. Но той е константа.

Само живият човек може да ни каже нещо за радостта, любовта или тревогите си. Ако театърът игнорира съществуването на човека, или го превърне в схематична мишена или символична абстракция, ще затвори всички врати за собствената си екзистенция.

Какво е важно за теб когато поставяш театрални представления извън България?

Да общувам с публиката без посредник. Да бъде четивен и достъпен и най-малкият жест. Жест – каква дума само! Четири букви с огромна концентрация на духовна сила.

Кое свое представление смяташ за най-голям свой успех?

Гледам на спектаклите си като на човек в оптика. Все ми се струва, че съм пропуснал някоя буква. Страдам от астигматизма на съмнението, че следващият няма да бъде като предишния. Установих, че това не е много лоша диагноза.

В последно време поставих една българска пиеса – “Рейс” на Станислав Стратиев, а след това “Мнимият болен” на Молиер. Макар че страховете ми бяха с доста големи диоптри, когато свалих очилата, забелязах усмихнати хора в залата. Това е усещане, което пожелавам всекиму.