От поредицата “Дъжд”
Снимка: suika 2008
И тя беше паднала на коленете си…
плачеше и ровеше с уморените си и набръчкани ръце.
И търсеше животa си в пръстта,
а от очите й падаха още стъкла натрошени.
Те падаха в пръстта и тя нарязваше ръцете си.
…
Погледна нагоре и видя един силует,
той не й съчувстваше,
а я гледаше внимателно и мълчеше.
Той призоваваше слънцето,
а вечер луната…
Тя само трябваше да вдигне глава и да види лъчите на небесните й приятели.
Дали ще го направи?
Дали очите й ще станат живи,
а ръцете й чисти и млади.
Тя ще избере…
Тя стоеше на колене на дъното на една яма. Ръцете й бяха състарени, мръсни и кръвясали. Те стояха отпуснати и докосваха изморено шарената й рокля, с която бе тръгнала, но никой не знаеше накъде, дори и самата тя…
Мъжкият силует я гледаше отгоре и чуваше как тя плаче. Очите му бяха студени, а устните мокри, косата му беше мокра от ситния дъжд, който отново валеше.
Кристин заплака и започна отново да рови с ръцете си в пръстта. Чувстваше сълзите си като разчупени стъкла, които разкъсват зениците й. Чувстваше сърцето си като последния пламък на Малката кибритопродавачка.
И напояваше пръстта със сълзи, разкървавяше ръцете си все повече…ръцете й, които преди 30 години, бяха целувани от майка й, ръцете й, които до преди няколко дни галеше детето си. Черната й коса, блестеше, но не по-силно от мъката й…мъката, за която копаеше гроб.
Той слушаше риданията й, накацаха орли и гарвани около тази черна яма…но тя не виждаше нищо, освен кървавите си и набръчкани пръсти.
Дъжд…колко силен дъжд бе в душата й, в която ставаше хладно…
Дъждът премина в сива просторна и гъста мъгла…
А от там се показа делфин, който търсеше пустинята
От там се показаха индианците, които търсеха имената си…
Кристин видя, всичко това в пръстите си и нейния плач премина в ридания, които причиняваха болка в гърлото й, защото си спомни, че беше загубила всичко.
Нямаше дом, нямаше минало, нямаше деца, нямаше майка…защото те останаха някъде, и тя ги беше загубила по пътя си.
И в тази черна яма тя копаеше, за да ги търси, но нищо не откриваше.
А онази сянка отгоре все тъй студено стоеше, като Орлите около него, искаше да й помогне, а не трябваше. Призоваваше слънцето, призоваваше и всички небесни тела, да светят точно в дъното, където е тя. Но Кристин не усещаше нищо…а беше достатъчно да вдигне глава, за да стопли очите си.
И за да види, колко е важно да поглеждаш небето отвреме на време 
Радослав Гизгинджиев
Всички права запазени
0 Kоментари за сега ↓
Още никой не е коментирал. Бъди първият!
Коментирай