Public Republic Art Studio

Най-добрият лектор е г-жа Грешката

14 януари, 2008 от · 7 Коментара

Вера Балева

Jena
Снимка: g. mcq

Мисля си, че в съществуването на грешките има някакъв дълбок смисъл. Но какво е тяхното оправдание? Дали грешките не са също като задължителното грундиране на платното, преди да се пристъпи към рисуване?

Обикновено бягаме от грешките. А те са толкова неподозирани с умението си да пристигнат, когато най-малко ги очакваме.

Интересно е, че моята лична грешка не е грешка за някой друг. И обратното. Например грешката ми от внезапното хрумване да се променя, като отрежа косата си, вече цяла година отнема цели сантиметри от дължината на моето самочувствие – нещо, което за друг вероятно би прибавило сантиметри самочувствие.

Грешките отнемат ценно време, но пък за сметка на това по-добре осмислят останалото време и го правят по-качествено.

В малка България през месец февруари се празнува “Сирни заговезни”. Това е празник – аналогичен на “Деня на благодарността”. Вместо благодарност – на този ден всеки целува ръка на ближния си, с молба да му прости греховете.

В християнската религия се съдържа вярването, че Бог е в състояние да прости всичко, стига да му се помолиш затова. Но пътят между грешката и прошката е дълъг. Минава се през разкаяние, обещания, поуки и се върви с надеждата грешката да не се повтаря.

Понякога и най-невинните човешки прояви също са грешни. Грешките минират със себе си всички житейски пътища, а хората не са сапьори – колкото и да внимават – рано или късно грешката непременно избухва като снаряд.

Грешките са случайни, неслучайни, предвидими, непредвидими, допустими, недопустими, естествени, неестествени, трайни, нетрайни, детски, тинейджърски, млади, на средна възраст, зрели, стари, грохнали. Преди всичко обаче са простими и непростими.

Много ми харесва теорията, че е хубаво да не падаш, но далеч по-полезно е след падането – да се изправиш. Тук леко се преплита темата за изпитанието. Много често грешката и изпитанието са едно и също нещо. Нали по някакъв начин трябва да измерим собствената си устойчивост? Грешката, която допускаме – е цената, която плащаме, за да получим знанието – повече да не я повтаряме.

Човек оправдава своите грешки, защото те винаги имат основание. Много по-лесно е да се натовари с вина някой друг. Странно е, че грешим и едновременно с това – търсим начин да се освободим от отговорност. Така е, защото всеки е невинен. До доказване на противното, разбира се.

Ако си представим, че светът е една аудитория – в която влизаме по своя воля, за да научим нещо, което да е от полза – трябва все пак да си признаем, че най-добрият лектор е г-жа Грешката. Тя влиза несериозно. Не ни проверява за присъствие. Пие кафе по време на час. Веднъж даже ядосано си запали цигара. Докато говори – гледа отнесено към двора. Пише неравно със син тебешир. Докато е с гръб – отлично се вижда бримката на чорапа й, обикновено на левия крак.

Нейните лекции са най-посещавани – материалът е особено близък и винаги на разговорен език. Формулите също са прости. Формулите – че всяка грешка се плаща. Че е човешко да се греши. Жив си, ако грешиш. Че човек се учи от грешките си. И че – където има грешка, има и прошка.

Вера Балева

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • anna-maria // 14 яну, 2008 //

    Според мен най-важно е човек да може преди всичко да застане зад грешката си, да признае първо пред себе си това, което е причинил на другия. И после – да умее да покаже, че съжалява за това и да поиска извинение. Срещала съм хора, които още не са се научили да казват “извинявай”. Може би те точно по този начин още повече затъват в собствена вина и самоупреци, дори с неумението си да се извинят искрено могат да разрушат връзки, градени с години…

    Много интересна и вечно актуална тема, Вера и размислите ти ми допадат, разчовъркват душата. Благодаря ти!

  • Румяна // 14 яну, 2008 //

    “Опитът е онова, което ни пречи да повторим една и съща грешка за седми път.”
    О. Уайлд

  • Vanya // 14 яну, 2008 //

    Интересна тема!
    Възловото в нея, според мен, е дефинирането на понятието “грешно”. Ако съществува единно определение – било то според християнските или други вярвания, теории, постулати – то и тълкуването на действията като “грешни” би било единно, както и пътят към преодоляването им.

    Аз обаче дълбоко се съмнявам в съществуването на единен критерий за грешност, както и за праведност. Такъв би могъл да се намери евентуално в т.нар. “неписани закони”, с които диша всяко общество, но които имат свойството да закостеняват, изостават от развитието му, като рано или късно се превръщат в “данък обществено мнение”.

    Съгласна съм с твърдението, че с грешките си израстваме, че са призвани да ни учат, и същевременно знам, че няма нищо случайно в склонността ни да ги повтаряме… понякога до ужаса на самонаблюдението, че тъпчем на едно място, копаейки една и съща пропаст… „Плащането” на грешките звучи страховито, назидателно… ОСМИСЛЯНЕТО на грешката бих нарекла ДВИЖЕНИЕ, ВЪРВЕЖ, ЖИВОТ… А, казах го – „осмисляне” – това е разковничето! Докато сам не назовеш своя постъпка като „грешна”, докато съвестта ти не я квалифицира така, грешка няма, няма и външна сила, която да ти вмени подобно усещане – болезнено, конфузно, съжалително.

    Ние сме мярката за света и единствено ние можем да извървим пътя си – с падане и ставане. Гласът на съвестта ни прекрасно знае как да разчита знаците на поведението ни, а грешките ни, видени от дистанцията на времето, винаги се оказват опитът, който ни прави хора с минало… Дали ще ги повторим в бъдеще? Зрелостта знае отговора. Повторението е само знак, че още се учим на мъдрост (пак онази, нашата си, без която не сме щастливи, а не универсалната).

    Позовавайки се на текста на статията, бих казала, че грешките са не толкова грундът, който нанасяме върху платното, подготвяйки го за рисуване, а самият акт на рисуването… Те са търсенето на правилния цвят, те са напасването на нюанса върху палитрата, те са целият творчески процес – емоция, замисъл, работа.
    Грешките ни не са препъникамъните по пътя, те са самият път!

  • ve // 14 яну, 2008 //

    Vanya, anna-maria, Румяна,

    Много ви благодаря за вниманието!
    Когато четях коментарите ви – изведнъж ми се стори, че сме на някое уютно място, над чашка кафе и си говорим, говорим… за грешките и още други важни неща, а навън вали пречистващият сняг /наистина вали в момента, сякаш зимата “грундира” пътищата за грешните ни или безгрешни стъпки /.

    Отново благодаря! И особено на Vanya затова – “че сме мярката за света” /Как искам да е така!/ , както и за другите й прозрения.

  • Victor // 17 яну, 2008 //

    Допадат ми споделените мисли на Вера Балева по интересната тема.

    Има грешки, които и да знам, че са грешки – бих повторил, ако имах шанс да изживея ситуацията още веднъж.

    Много ми харесва по този повод мисълта на ненадминатия Фелини: “Да правиш интелигентни грешки е велико изкуство”

  • gravitation // 17 яну, 2008 //

    Аз си представям живота като планина. Има красиви върхове, но има и красиви долини. Има дърветата, които растат нагоре, но има и поточетата, които текат надолу. Можеш да си поставиш за цел да покоряваш върхове; тогава с всеки преодолян връх добиваш по-широк поглед под теб; но можеш да си поставиш за цел и да достигнеш глъбините на планинските езера; тогава с всяко гмурване откриваш нови недра. Независимо дали си поставяш за цел изкачването или вглъбяването, ти трупаш в себе си – градиш се, разгръщаш потенциал, придобиваш вътрешно богатство. Отдавна не използвам в живота си понятието “грешка”. Смятам, че всичко, което ни се случва в живота и което ние случваме в живота си, има за цел да отвори у нас нови сетива и нови възможности, дори отказът от едно е възможност за друго. Ако съм решила да изкача връх, но не стигна до него, за мен не е грешка, че съм поела по заобиколния път – за мен това е възможност да видя върха и откъм дебрите му. Ще си дам отчет за причините, поради които не съм стигнала върха, разбира се, и ако пак пожелая да покоря този връх, следващия път ще ги избегна, но не бих обременила опитностите си с клеймото “грешка”, защото аз също смятам, че онова, което хората наричаме грешки, са грешки само в доста ограничен контекст – в глобален контекст има само “движение, вървеж, живот”:). Метафората “рисуване” също много ми харесва:) Хареса ми и персонификацията на “най-добрия лектор госпожа Грешката”:)

  • Free Soul // 2 фев, 2008 //

    Понякога имам чувството, че твърде късно открих потребността да рисувам. Питам се защо това не се случи по-рано, например когато бях дете?

    Все пак си мисля, че в по-бавното развитие (или по-късното) на някакъв талант има резон. Смисъл в това, човек да направи определени грешки в началото.

    А може и да не става въпрос точно за правене на грешки, а просто за това, че преди не съм познавал достатъчно човешката природа, характер.

    А може и да не съм постигнал преди усещането за вътрешна свобода. Днес съм по-свободен отпреди, свободен да изразя себе си и да бъда по-директен.

Коментирай