Йовко Ламбрев
Снимка: james cg
… те или винаги знаят по-добре от мен кой съм аз, или се правят,
че аз не знам кои са те, а това е адски отегчително.
Марлон Брандо в “Последно танго в Париж” (1972)
През последните няколко месеца непрекъснато се вглеждам в хората около себе си. И тези, които срещам случайно в ежедневието си, и тези, с които ми е приятно да прекарвам времето си или да споделям болките, радостите и емоциите си. Неволно или нарочно последните напоследък почти без изключение са жени.
Мъжкият ми приятелски кръг се сви само до най-истинските ми приятели – ревизия, която някак се получи сама. От него изпаднаха тези, които избраха да забравят себе си, в името на грозно сивия свят на нещастното си мъждукане между лудницата в офиса или илюзиите на брака им. Изпаднаха и тези, които се сещат за мен, само когато имат нужда от съвет или съдействие. И изобщо всякакви други, които предпочетоха да се загнездят в Матрицата.
Мъжкото приятелство е като математиката – ясно, точно и прецизно, поне докато уравненията имат решения и дефиниционна област. Приятелството с една жена винаги е различно и мултидименсионно. Тя е в състояние да ти създаде уют и комфорт да споделиш нещо с нея дори на улицата или в кафенето, или пък с реплика по електронната поща. Жените имат винаги няколко отговора.
Забавлявам се понякога как един и същ житейски казус, който в моите очи има съвсем ясно и просто решение (не винаги правилното), през погледа на различни момичета може да те смае с многообразието на вариациите си.
Всъщност жената рядко търси точен отговор, той няма значение за нея толкова, колкото пътя, по който е стигнала до него. А това е почти мъдростта на Буда с неговото “Success is a journey, not a destination” (българския превод на тази сентенция намирам за непрецизен).
Напук на християнско-ориенталското възпитание, което обществото в България ти снася като шаблон за поведение още от проходилката, аз всъщност винаги съм приемал жените не само за по-добрата половина на човечеството, а и за по-интересната. Говоря за жени, с които наистина съм само приятел, за да не бъда изтълкуван превратно.
Това обаче не са шаблонни жени – вглеждайки се в тях, осъзнах какво ги прави различни за мен от тези в Матрицата. А то е, че не са заразени със синдрома на придобития патологичен стремеж към еманципираност. (Не знам дали е същия синдром, който кара майките да възпитават дъщерите си много да внимават на какъв кретен ще попаднат и в същия момент да изтъркат заедно бутончетата на поне по три чифта GSM-и за да гласуват за най-големия идиот от BigBrother.)
Еманципацията има толкова общо с женствеността, колкото глобалното затопляне с автобуса за Долно Уйново. Всъщност не – има много повече общо. Векторите им на влияние са толкова противопосочни, че взаимно се анихилират.
Винаги съм се наблюдавал кое може най-много да ме подразни в една жена и засега, без каквато и да е конкуренция, на първо място стои еманципацията. Не онзи нормален човешки импулс да бъдеш себе си, а това, което кара едно момиче да спре да бъде момиче, и вместо това да се впусне да доказва себе си, своята независимост, да вледени сърцето си само за да не изглежда слаба или ранима.
Онзи провокиран феминизъм, който превръща отношенията в борба между половете, във война кой да носи панталоните, ожесточена понякога повече от битката между Ахил и Хектор. Мъжките момичета винаги са ме ужасявали.
Момичетата, с които напоследък споделям ежедневието си, не се страхуват от себе си. Може би не винаги се харесват, че са точно такива (никоя жена никога не се харесва напълно), но живеят в покой със себе си, без да се срамуват, че са емоционални, без да крият сълзите си, когато ги боли, без да се пазят някой да не разбере, че са от плът и кръв и че могат да бъдат наранени. Тяхната женственост е 100%-ова и неосквернена от еманципация. Само такива жени могат и да се усмихват истински.
Всъщност, когато миналото лято измъкнах от вековния прахоляк на спомените си метафората за Лунното момиче, аз вече познавах тези момичета, макар и не толкова добре, както сега. Всъщност това беше забравена илюзия – почти напълно забравена.
Но едно от тях неволно ме провокира да си я припомня, като открих именно нея в тази метафора. Каква бе изненадата ми обаче, когато осъзнах, че от най-близките ми приятелки от нежния пол лунните момичета около мен са цели три, а може би дори повече в по-широко приближение, в смисъл на усещане за света и тип емоционалност.
Е, аз съм си загубил ума само по едно от тях, но съвпадението, че неволно съм се заобиколил с хора с точно такъв тип светоусещане, няма как да е случайно.
Всъщност това е последното, което има значение. Просто съм истински щастлив да се радвам на компанията и приятелството им заради това, че са толкова истински. Благодаря, че сте наоколо!
Тази статия се разпространява под Creative Commons – Признание.
9 Kоментара за сега ↓
La Luna // 25 яну, 2008 //
Темата е актуална и неизчерпаема, аз също срещам често жени, подвластни на криворазбрана еманципация. Особено когато става въпрос за конкуренция в професионален план, тогава има ярки примери на дами, които буквално повтарят и подражават на мъжете. Смешна картинка!
По този повод една мисъл на Коко Шанел:
„Не знам защо жените искат да имат всичко, което имат мъжете. Нали между впрочем жените имат мъже.“
Румяна // 25 яну, 2008 //
Аз съм еманципирана, но не еманципирала се жена. Еманципирана съм от средата, обстоятелствата и житейския си избор. Не се страхувам да плача (дори и сред хора, макар да предпочитам да съм сама) и да показвам любовта си, и същевременно мога да хвърлям лопати сгур под колата, за да закарам семейството си на училище и работа (После, в работата, бързо да оправям маникюр и всичко, за да се харесам сама). Мога да съм приятел с мъже и да ме свива сърцето, когато ми казват, че съм мъжко момиче.
Няма нужда да казвам, че до мен няма мъж, нали?
Vanya // 25 яну, 2008 //
“Всъщност жената рядко търси точен отговор, той няма значение за нея толкова, колкото пътя, по който е стигнала до него. ”
Страхотно прозрение за един мъж! Точно ме описва! Затова и винаги съм казвала, че обичам хората, които вървят с мен по пътя, а не тези, които ми дават отговорите. Дори, в крайна сметка, вторите да са прави, и резултатът, до който достигам, да съвпада с техния.
Обичам вървежа, движението, оглеждането на нещата от различни ъгли. Самонастанявам се редовно в чужди кожи, за да погледна с чужди очи и така… докато достигна до своето си решение.
Пътят обикновено е уморителен и рядко срещам мъже, които да са склонни да го споделят. За жените това е естествено състояние при общуването; за мъжете – разкош, който си позволяват само когато са влюбени (тогава добиват търпение и толеранс, които и сами ги изненадват).
Последното ми наблюдение е още една причина да харесам представената от текста гледна точка, защото е уникално рядка – особено заради признанието за предпочитано общуване с жените, и то на приятелска основа.
Колко ценно е всъщност да откриваме интуитивност и харесване, а не противопоставяне в междуполовото общуване!
Pepo // 25 яну, 2008 //
Темата си е супер и за да я поразчупя ще ви кажа какво открих по нея, докато си се разхождах из интернет:
Криворазбраната еманципация (да не се бърка с епилация)
Ironman // 27 яну, 2008 //
Споделям напълно мнението на Йовко, винаги съм предпочитал жените, които не желаят да са еманципирани.
Еманципацията е нещо като маска, която отнема най-чаровната черта на жената, а именно – нейната женственост и ранимост.
Мога да твърдя, че истински мъже съм се чувствал точно до крехки и емоционални жени, лишени от тази неадекватна маска на еманципацията. Не разбирам защо жените понякога се срамуват от слабостта си и страдат от излишна суета.
Целувам ръка на всички истински нееманципирани жени!
Maymi // 28 яну, 2008 //
Привет и поздрав за темата!
Не харесвам еманципацията, мъжкареенето, модата на шаблоните… Сигурна съм, че има здрава връзка между броят еманципирани жени и мъжете, които им дават повод да са такива (персонален повод или създавайки подходящи глобални обстоятелства).
Но си мисля, че еманципацията не е ясно дефинирано понятие.
Когато една жена бачка наравно с мъжете, бута се в кариерата, катери стълбицата на успеха прегазвайки по-слабите…..но нощем плаче заради липсата си на късмет да срещне някого, за да не й се налага да загърби всички принципи и задържане в месомелачката на всяка цена – това еманципирана жена ли е?
Ако й предлагат да оглави компанията за Балканите, а не може да си смени изгорялата крушка – каква е точно?
Ако може да си смени крушката, да закачи етажерката, да изрине снега от колата – но в матрицата е безпомощна – еманципирана ли е?
Ако никога не е работила, глезанка е, миловидна, мига сладко….и кара джип последен модел.
Май разделяш жените не на еманципирани и по-малко еманципирани, а на емоционални и студени, на повърхностни и търсещи дълбочини и духовност….
Така го усетих аз
gravitation // 12 фев, 2008 //
Мисля си, че доблестта да бъдеш себе си е нещо, което провокира симпатия и прави общуването приятно и обогатяващо, независимо дали става въпрос за мъж или за жена. Да запази своята толерантност към изначално човешкото у себе си е проблем не само на пренебрегнатата или поставената в отбранителна позиция жена, но и на мъжа, от когото патриархалният манталитет очаква да не понася около себе си и в себе си “глезотии”, да не проявява проникновеност към душевността и емоционалността на другия (т.е. и към своята) и т.н. Както крайният феминизъм превръща жената в пародия на мъж, така и хипертрофираната “мъжественост” превръща изначално човешкото у мъжа в недодяланост и ограниченост. Или с други думи: женствеността би могла да бъде пълнокръвна само когато общуването й с другия пол е пълнокръвно – по същия начин, по който мъжът се чувства истински мъж, когато е оценена мъжествеността му. Пак по същия начин най-добрият приятел за една жена е мъж, който е развил сетивата си за пълнокръвната женственост и не само я цени, но и й дава възможност да го обогатява. Всяко бягство, било то на жената от женствеността й, било то на мъжа от емоционалността и от “споделянето на пътя” или от преоткриването на различната (й) гледна точка – както между другото и бягството на жената, изразено в сентенцията “всички мъже са гадове” и бягството на мъжа, синтезирано в “жените са виновни за всичко” -, имат за резултат половиначатост на възприятията ни за света и орязване на възможностите ни да го живеем пълнокръвно.
Доблестта да бъдеш себе си е най-голямата свобода, но преди да стане свобода, тя е най-голямата ни лична победа спрямо живота и хората.
Pink // 12 фев, 2008 //
Ех, колко хубава статия за еманципацията, много точно е казано всичко. Най-готиното е, че коментарите към нея я допълват и доразвиват, изчетох всичко на един дъх.
gravitation, разсъжденията ти са много дълбоки и изказът ти е страхотен, само аз се чувствам в момента неспособна да се изразя така красиво и точно… Много ми хареса твоят коментар, много ценен наистина!
gravitation // 12 фев, 2008 //
Благодаря ти, Pink:)
Коментирай