Public Republic търси сътрудници
Проектът Public Republic Art Studio
Public Republic my-art page header image

Седем порти

24 декември, 2007 от cefules · 10 Коментара

Стефан Кръстев

Sedem porti
Снимка: iessi

Веднъж спаси един странник от смърт и той му разказа за неотбелязаната на картите планина, която водеше към небесата.

Не тези небеса, които познаваме, а истинските, които не виждаме. В тези, в които е зарядът на промисъла и време не тече.

В тях може да се лети, може и да се плува, а също така може и да се крачи без опасност от падане, защото тежестта е на земното, а тези небеса са толкова далече от земята, че не се съобразят с нейните закони, а напротив, в тях се създават законите на земята.

Странникът, без съмнение, не беше с всичкия си. Криеше се, защото загрижени хора искаха да го вкарат в лудница, а тъй като беше див и свободолюбив, зад решетките щеше да умре.

И той го скри за ден - два, за да загубят преследвачите му, дирите.

Преди да си тръгне отново свободен и да заживее така, както повелява сърцето му, а не загрижените за него хора, той благослови ръцете на своя спасител и рече:

-Планината, за която ти говорих, е в шепите ти. Когато утре заран ги разтвориш пред очите си, тя ще се разкрие зад тях. Е, аз си тръгвам. - рече и с няколко подскока изчезна.

Луд си беше, не будеше доверие, но любопитство предизвикваше и колкото и да изглеждаше екстравагантно, нашият герой сви юмруци пред очите си, разтвори ги и зад тях се разкри планината.

Скулеста, жилеста, саблезъба, с втвърдени преди векове преспи по острите наклони. Приличаше на огромно обезобразено от ослепителни накити лице, тъй блестяха снеговете й.

Виждаха се отдалече седем умопомрачително тежки за изкачване порти, но целият й вид, тъй страховит, вместо ужас будеше неистова страст. И той не успя да устои на фаталното й очарование.

Ясно му беше, че тръгне ли по стръмнините й ще премине в други категории на съществуването и ще напусне завинаги низините на своето ежедневие.

Натъпка всичко, което чувстваше скъпо в огромна раница и тръгна прегърбен по склона нагоре. Докато с болезнени усилия си вземаше въздух, сам се чудеше как е успял да побере в товара си: любов, семейство, изкуството си, работата си, спестените пари, които изтегли преди тръгване, защото съобрази, че горе едва ли банките имат клонове, но пък паричните знаци важат навсякъде, десетки предмети със сантиментална стойност, усмивки на стотици жени повечето от които дори не познаваше, но освежаваха битието му, любимите търговски марки, самобръсначката и една бутилка от два литра и половина бира.

Сигурно странникът с магия му беше помогнал да вземе всичко това, но още преди първата порта, започна много да му тежи, а при навлизане в нея, безумно да тежи.
Реши, че са излишни за товара му предпочитаните търговски марки.

„Защо ми е тук имидж. Глупаво беше изобщо да го вземам и толкова да се уморявам.”

Като хвърли ненужното се почувства лек като видение, понесе се нагоре с многократно увеличена мощ.

Не усещаше как се меняха дни и нощи. Огладнееше ли, камъните се превръщаха в хляб, ожаднееше ли, листата се свиваха в чаши подобни на устни и като с целувка изливаха в устните му амброзия.

Видя му се примамлива мисълта да остане сред горите на първата порта, ала изгарящо беше желанието му да продължи нагоре и да види.

Но когато започна изкачването на втората порта, раницата му пак натежа толкова, че крачка нагоре не можеше да направи, без да се лиши от част от товара й. Без да се замисли разтовари консервираните усмивки, които го озаряваха и предметите със сантиментална стойност. Въздъхна.

Този път не му олекна толкова, дори натежа вътре в гърдите му, защото знаеше, че облекчението ще е временно. Хлъзгаше се по камъните, коленете му пукаха и ругаеше, но когато покори и втората порта, седна на един камък и погледна надолу, вместо горд, както очакваше, се почувства щастлив.

Уморен беше, но дълго не можеше да стои тук. Със сведени рамене продължи към третата порта. Когато отвори раницата, за да изхвърли парите чувстваше болка за туй, че се е мамил, че е изгубил толкова години, за да придобие нещо, което само за един миг ще изхвърли като пречка, но в болката имаше екзалтация и може би свобода.

Преди четвъртата порта се лиши от изкуството си. Направи го по грешка. Искаше да изхвърли работата си, но двата плика толкова си приличаха, че невниманието му и сляпата случайност решиха кое да полети в пропастта.

Натъжен продължи нагоре и на петата порта изхвърли работата, която и без друго искаше да изхвърли още на четвъртата.

На шестата дълго пълзя и стена. Хапеше устни и трошеше нокти и колене в острите камини. Впиваше зъби в клековете, за да не се свлече, но не можеше да си представи да изхвърли нещо от раницата.

Останали му бяха семейството и любовта. Без тях всяка висина се обезсмисляше. Той желаеше заради тях и с тях да е горе, а те го дърпаха надолу. Шептеше им и ги увещаваше, но тук във висините, те бяха просто товар и не чуваха. Молеше душата си за още сила и тя му я даваше и даваше. Накрая се изчерпа. Свличаше се надолу. Ридаеше и откриваше сили не от душата, а от нещо далеч по-необяснимо, което по-силно от него желаеше върха.

Сети се, че има голяма бутилка бира.
„Но тя не тежи. Два литра и половина. Нищо не е.”
Отвори раницата. Отпи. Загорча му ужасно. По-скоро мисълта отколкото бирата.
„Няма да ми олекне. Ще трябва да изхвърля още нещо…”

Метна далеч в пропастта самобръсначката. Не за да му стане по-леко, а за да не пререже вените си. После съжали, че се е лишил от тази възможност. Набра сили. Направи още няколко крачки напред.

Свлече се. Запълзя, но тъй и не успя да се придвижи значително. Хрумна му да се върне.
„Защо ми е да стигна без тях горе…”
Но върхът беше тъй близо. Разколеба се. Хиляди мисли минаха преди да реши да изхвърли любовта.

„Семейството ми е по-важно! Тя си отива, но то може и без нея…”

И извърши фаталната грешка. Защото раницата стана по-тежка, а не по-лека. Любовта не беше го дърпала надолу, а помагала да върви нагоре. Поемала част от товара му. Преливала като сила в кръвта му. Окриляла го.

Загуби ум от болка. Постави внимателно семейството си между камъните. Забрави къде и продължи. По средата на седмата порта раницата му отново непосилно натежа.

„Но защо! Празна е!”

Обърна я обратно. Изсипаха се няколко зърна.

„Остатъци любов са!” -досети се - „От нея ставаше по-леко. От тях по-тежко.”
Стисна ги здраво в ръката си. Плака дълго над тях. Докато бяха в него, все още имаше любов, но наклонът пред него беше остър.

Хвърли ги и без раница продължи нагоре.
Стигна небесата. Обгърна го блаженство. Но той не го почувства.

Това вече не беше той.
Не беше изобщо човек.
Човекът остана по средата на Седмата порта.

Стефан Кръстев

Рубрики: Tворчество

Етикети:

Orlin Sergeev Piano

Статии с близка тематика ↓



10 Kоментара за сега ↓

  • Victor // 25 дек, 2007 //

    Човек е обречен да бъде разпънат и разкъсван между небето и земята, между присъщия си божествения порив и материалната си природа. Това е неговата благословия и проклятие. Дилемата остава неразрешима.

  • La Luna // 25 дек, 2007 //

    Може би целият ни живот е поредица от жертви и раздели с най-скъпи и важни за душата неща. Важното е обаче човек да не загубва по пътя си любовта, а с това и човешкия си облик.

    Благодаря ти, Стефане, за прекрасната притча!

  • cefules // 25 дек, 2007 //

    Victor

    И само в съчетанието на земната и небесната природа, навярно е хармонията.

    Благодаря ти, Весели празници.

  • cefules // 25 дек, 2007 //

    La Luna

    Да. Само любовта осмисля всичко.

  • TAZMANYA // 25 дек, 2007 //

    Стефане, написах пожеланието си и след това прочетох разказа!
    На едно мнение сме! Към тези, които не вярват в Любовта - Повярвайте и тя е тук!

  • Milenka // 25 дек, 2007 //

    Ако повече хора достигнат до прозрението за значението на любовта, човечеството няма да е толкова безпътно, каквото е точно сега, в 21 - ви век….

  • iliana // 27 дек, 2007 //

    Честит Имен ден…”cefules”!
    Бъди здрав и все така духовно богат…
    Желая ти повече топлина, повече светлина и мир в душата..
    Много успехи през новата година, много нови начала..
    Надявам се да го прочетеш навреме… :):)

  • Julia Staneva // 27 дек, 2007 //

    Честит Имен Ден, Стефане!
    Никога не хвърляй последните зрънца Надежда!
    Не затваряй седмата врата на своя живот! Бъди Човек, желая ти нови творчески вдъхновения от сърце!

  • TAZMANYA // 27 дек, 2007 //

    Честит имен ден ! Бъди здрав - другото е състояние на духа!

  • Natalie // 27 дек, 2007 //

    Нека да е честит именният ти ден, Стефане! Пожелавам ти здраве, много споделени мигове и вълшебства на думите и живота, любов, вдъхновение и много сбъднати мечти!

Коментирай