Public Republic

Стефан Кръстев

Снимка: mark sebastian

Беше я рисувал по корите на дърветата и върху пясък я беше рисувал. Извайвал я от бронз и от кал. С масло, в хиляди образa я беше търсил. Извайвал я с милувки върху жени, които припознаваше с нея.

С тебешир по стените на стаята в психодиспансера, в който го бяха заключили за кратко, когато трепетното му търсене правеше очите му огнени, думите трудно разбираеми, движенията му неприемливи от стандартното.

Отдавна се случи, някога в зелените му младини. И върху корите на зелени ябълки с пергел я беше нарисувал и върху зелени очи с възбуждащи думи я беше изрязвал като израз, който никога в тези очи не беше пробуждан и никога след него никой нямаше да пробуди.

Ожени се за нейна прилика, не я съсипа, но я огорчи. Разделиха се, но и преди раздялата не бяха заедно.

Беше я рисувал преди пробуждане със сетно съновидение. Забравяше го. Със сетни усилия на бодрата си мисъл я беше рисувал преди сънят да го погълне. Съзираше я и в мига, в който осъзнаваше, че я е съзрял, забравяше какво е съзрял, и се опитваше да си припомни, но не се получаваше.

Брадясваше понякога, не си спомняше имаше ли лунички. Струваше му се, когато оглупее, че тя е способна да има хриле. И криле. Друг път, че е маска от стичаща се горска мед по кората на действителността.

Рисуваше я по покривките на масите в кръчмите. Оглушаваше понякога за това, което му изричаха. Чуваше само звуците, но не и смисъла, и в тези звуци виждаше формите й, но започнеше ли пак да разбира човешкия, тя се разпадаше.

Всъщност срещна я. Откри я. Съвършената страст. Обикна я. Тя му се отдаде. Повече отколкото я обикна, го обичаше. Защо реши, че това не може да е истина е трудно да се разтълкува.

И ако това е истина, то е невъзможно тази жена да е съвършената страст, търсена от него. Твърде хубаво беше, за да е божествено.

Пак започна да я рисува и търси, а представите му за нея се насочиха на другаде. Дълбаеше я върху гранит и дърворезба. Срещаше я в бившата, а после в бившите. Рисуваше я и пламваха очи, просълзяваха ги образите. Пламваха очи, не и неговите. След всяка творба той забравяше неуспешния си опит и я търсеше в следваща.

Тъй минаваше животът му. Веселяк и мечтател, споделен самотник. Кучите му зъби остри, издължени. Усмивката му хитра, очите му проникновени, но изразът им наивен.

Чупил си беше крак при катастрофа и зимно време ревматизъм го режеше. Иначе не приличаше на петдесет. И на четиридесет не приличаше.

Момичетата си падаха по него, падаха си по него и жените. Ползваше ги за модел и материал понякога. Говореше им, както би говорил на нея и надяваше се, че с тези думи от тях ще я извая. Грешеше като си мислеше, че се получава. Те пък грешаха като си мислеха, че не се получава.

Най-накрая откри своя материал.

Зима беше, температурата под нулата. Стъпките хрущят, ехото им звучи като рима. Самотно е в гората. Ослепително от слънцето. Вижда разтопено злато. Не, илюзия е. Ледената повърхност отразява слънцето.

Толкова е чиста, че напомня лудост.
Ненормално чиста е, неморално. Страховита и чаровна е ледената повърхност. Чувства вдъхновение и започва да дълбае. С ловджийският си нож като с длето да дълбае. Стоманата е здрава. Вените му са изскочили. На въжета приличат. Разсъблякъл се е. Потен е, въпреки студа. Вдъхновен е.

Фигурата й се очертава. Съвършената и търсената. Това е материалът. Ще изрисува контурите й върху лед. Върху най-чистия лед.

Дълго беше го търсил. Е, откри го накрая. Все по прелестна и по-съвършена фигура безформието разголваше.
Видя я за миг.

И за миг осъзна какво е направил. Беше дълбал около себе си. Намираше се в средата на съвършената форма, съвършения блян…

Стъпил беше върху нея, а тя се откъртваше от останалото. Нямаше време да се изплаши. Силно изкрещя ледът под него, звук от устата му не се чу. Ледената вода го погълна.
Отдалече се виждаше съвършената форма. Беше го погълнала.

Стефан Кръстев