Public Republic

Интервю с поетесата Роза Боянова

“Поезията е най-добрата форма
да осъществиш мечтите си.”
Клаус Ендер

За поезията като път към осъществяване на мечтите, като порив към споделеност, като случващ се диалог и “театър на думите” е разговорът ми с Роза Боянова.

Тя е поетеса, арт педагог, журналист, авторка на книги.

Интервюто ми с нея е свързано с едно от превъплъщенията на творческия й дух – като сценарист на оригиналното и нетрадиционно представление “Код 9700″.

Много ми е приятно да поговорим с Роза Боянова за спектакъла “Код 9700“, за творческите предизвикателства, за особения и модерен театър, събрал в хармоничен пъстроцветен букет поезия, драматично и изобразително изкуство, музика, балет.

Коя беше най-приятната изненада във връзка със спектакъла “Код 9700″?

Най-приятно бях изненадана от възможността да работя в екип с моя скъп приятел Николай Павлов Гундеров, който от години живее, учи и работи в Прага. Всъщност, нашият пръв проект е твърде назад във времето, когато Николай беше ученик в седми клас, но вече известен поет с артистични наклонности. Тогава направихме детски авторски театър в Шумен – “За първи път обичам” по негови стихове. Режисьор беше Христо Симеонов, в главната роля – самият поет – Николай Павлов.

После стана така, че театърът го обсеби изцяло и малко поизмести поезията, може би вляво – по-близо до сърцето му. И оттогава, при всяка нова среща, той ме изненадва с нещо винаги приятно.

А най-неприятната?

Нямаше такава. Освен финансовите затруднения, които притесниха ръководителя на проекта. Две поетеси ме изненадаха като не си харесаха стихотворенията, избрани за спектакъла от мен. Бих им казала: пишете само хубави стихове, обичайте това, което пишете.

Трудно ли беше да определите поетичните творби, които да участват в представлението?

Да се направи добра селекция беше трудно, защото трябваше да се открият стихотворения, които могат да се впишат в общата концепция, можеха да станат част от мозайката и да работят за подсилване на цялостното звучене на спектакъла, да го издигнат над всяка творба.

Трудна задача, като се има пред вид колко всеки творец се стреми да бъде различен, сам и единствен, и колко един общ контекст прави друг прочит на същата творба.

Погледът беше отвън навътре, как светът може да види и усети поезията, която му се предлага не на лист, за четене в усамотение, а като драматургия, като „игра” на поетичния текст.

Каква е ролята на поезията в този особен и различен спектакъл?

Поезията беше тъканта на спектакъла – диалога, монолога, мизансцена и реквизита. В преносен смисъл тя беше и главният герой на спектакъла. Беше подчертано и отношението на поезията към автора, на музата към творбата, автора и публиката.

В последна степен, поезията беше и публика, която се самооценява. А, струва ми се, публиката се усети като творец, съавтор и участник в спектакъла. Самите поети бяха не само публика, но и критик.

Повечето се почувстваха щастливи. Въздействието беше невероятно.

Лично за Вас като сценарист какво беше най-важно да предадете като вътрешен живот на постановката?

Исках силният художествен текст да прозвучи и внуши на публиката колко тя има нужда от поезия. И след спектакъла всеки като се прибере вкъщи да посегне към библиотеката си и започне жадно да чете стихове, които зареждат, които хранят душата.

Какво Ви даде и научи ли Ви на нещо работата за “Код 9700”?

Даде ми възможност да работя в чудесен екип с Ники, Даниела, Ирина, с великолепни актьори и музиканти. Научи ме, че има поне още една гледна точка към художествения текст, към събитието, към интерпретацията.

Как публиката и критиката приемат спектакъла?

Публиката беше развълнувана, критиката – безмълвна. У нас няма такава институция – литературна, пък и театрална критика отдавна не съществува. Публикуват се рекламно-пожелателни информации за случващото се.

Липсва дълбок анализ, няма кой да постави събитието в литературния процес или да открие връзката на спектакъла с европейските театрални тенденции.

Какво беше за Вас уникалното преживяване във връзка с постановката?

Уникално беше с каква огромна сила може да въздейства един текст, казан тихичко и без театралничене (”Когато кръчмата пияна се поклащаше…”), а друг – да бъде така “изигран” (като “Бръснарница “България” на Валери Станков), че да остане в съзнанието за дълго и да ни напомня, че имаме нужда от подобен театър на думите.

Роза Боянова е родена на 6 март 1953 г. в село Раброво, Кулско, област Видин. Завършва българска филология в Университет “Еп. Константин Преславски”, гр. Шумен.

Работи в сферата на културата и образованието. Преди 26 години създава в Шумен първото литературно студио за работа с деца в областта на поезията “Камбанка”, което се превръща в проект за издирване, развитие и изява на детски дарования.

Заедно с Красимир Кунчев през 1988 г. създават първата си книга “Литературни игри с децата”, свързана с психологията на творческия процес при децата.

През 2005 г.се появява и второто допълнено и преработено издание “Литературни игри с деца или Л’ар педагожик”. Книгата изследва психологията на творческия процес при децата литературни творци, продължава и развива новаторски делото на Корней Чуковски и Джани Родари и представлява незаменимо помощно средство за учители в детските градини и в училище.

От 1989 г. Роза Боянова живее в Бургас, където продължава работата си с деца и млади творци в литературното студио “Митични птици”.

Тя е заместник-председател на дружество „Български писател“ в Бургас и заместник-главен редактор на вестник „Автограф“ — регионален месечник за литература и изкуство, съвместно издание на Съюза на българските писатели.

Съставител е на около 17 книги с творчество на нейни възпитаници и деца от цялата страна. Нейни стихове са превеждани на руски, гръцки, украински, румънски, македонски, френски, английски и други езици.

Книги на поетесата Роза Боянова:

“Жадна вода” (1984 г.), отличена с национална награда за дебют “Владимир Башев”, “Биография на чувствата” (1990 г.), “Литературни игри с децата” (1988 г.) – психология на творческия процес при децата в съавторство с Красимир Кунчев, “Метафори” (1996 г.), “Мастилена аура” (1999 г.), “Стихоприношения” (2003 г.), “Далечен диптих”, “Литературни игри с деца или Л’ар педагожик” (2005 г.) – второ допълнено и преработено издание в съавторство с Красимир Кунчев, “Времена” (2007) – представяне на три български поетеси и един македонски художник – Керана Ангелова, Калина Телянова, Роза Боянова и художник Тони Чатлески.

Интервюто направи: Наталия Николаева