Public Republic

Стефан Кръстев

Снимка: g. mcq

- Искаш ли я? – посочи я, русата, облегнатата на бара.
Не, не беше проститутка. Жена със стил, дори малко затворена изглеждаше. Тъга се четеше по лицето й. За секунди видях изражението й отблизо. Очите ни се срещнаха. Кратък диалог с усмивки, забравен след мигове и от двамата. После седнах, той се приближи до нея.

Имаха спор, изглежда остър, но бързо го разрешиха. Постояха заедно. Говореха си за нещо тривиално, дори хора като тях си имат бит. Той се опитваше да подхвърля шеги, тя да се усмихва. Застаряващ плейбой и изглежда съпругата му, която можеше да му е внучка.

Отклоних поглед. Хубава беше, даже много хубава. Направих опит да напиша стих за изражението й, онова – тъжното. За краткия ни диалог с усмивки. Нищо не се получи. Поръчах си трето. Погледнах часовника. Ако съм имал задължения, забравили са ме.

Не извадих телефона от джоба, когато позвъни. Понеже не спираше, мушнах ръка и го изключих. Защо ми беше досаден света? Просто настроение.

Погледнах отново към бара. Нямаше го. Изглеждаше нетърпелива. Забелязах, че гаси цигарата до половина. Кашлянето му ме стресна. Не разбрах кога се е приближил.

- Ще ме поканиш ли? – попита ме. Изкуствени зъби блеснаха като перли.
Посочих му стола.
- Хубава е, нали?

Неприятностите започваха. Смятах да стана.

- Хей, я се успокой. Приличам ли ти на ревнивец? Не отговаряй. Тя ти харесва. Привлича те. Неспокоен те прави. Аз умея да чета лица. И погледи. Вярвам на очите си, а не на ушите си.

Думите са мъгла. Ловко движение, с което илюзионистът отвлича вниманието на публиката си. Кой е илюзионистът ли? Ами съзнанието ти, млади човече, съзнанието ти. А коя е публиката? Онова в гърдите и в слиповете ти и всичко под кожата ти. Взряло се е в ловкият манипулатор и увлечено е забравило, че съществува, но… Съществува си, аз го забелязвам. Защото умея да чета лица. И погледи. И вярвам на очите си, не на ушите си. За това и имам просперитет. И не само. Чакай да се спра, че тръгна ли да се хваля, ще затворим заведението, без да сме стигнали до същността на разговора. Кажи ми: искаш ли я?

- Кой не би я поискал.
- Отговорът ти е красив и не означава нищо. Аз съм практик. Щом те попитах, искаш ли я, означава, че можеш да я имаш.

Потрепнах. Стана ми не само неловко, но и гадно.
- Искаш ли я? – отново зададе въпроса си. – Нямаш проблеми. Само, потвърди с думичка това, което бие на очи. С една думичка го потвърди, за да си наясно сам. Изгледах го, а погледът ми не беше мил. Той се засмя.

- Приличам ли ти на сводник?
Определено не приличаше.
- А на перверзник? Приличам ли ти?
Определено приличаше.

- Виж, нещата не са толкова прости. – промени интонацията си, заговори като човек с проблеми – Да речем някога си, когато тя е била някоя друга, съм направил нещо си, не те интересува какво, а и без друго съм забравил.

Направил съм го за нея. Нещата са се усложнили заради чувството й че ми е длъжница. Заблудила се е, че иска да ми бъде съпруга. Заблудила ме е, че иска да ми бъде съпруга. Заблудил съм се, че искам да ми бъде съпруга. Заблудил съм я, че искам да ми бъде съпруга.

Само, че обичам свободата си, а погледни я, тя не е жена, на която й отива ролята на наложница. Приела я. Тя се вселява в ролите си. Заблуждава се, че е героините си, а тази, която е избрала, макар да няма общо с нея, заплашва да й остане доживотна. Аз вече остарявам. Понякога й липсва мъжът.

Така, ако продължаваме, бих предпочел да намрази мен, защото в противен случай ще намрази себе си, а тя определено не го заслужава. Много е мила. Да се разделим, не става.

Свикнали сме, обич има между нас. Най-вече отговорност. Моя към нея, нейна към мен, а тези отговорности са нещо повече и от обичта ни, защото и двамата не сме най-отговорните хора и единствената отговорност сме си един на друг, а това изобщо ни прави хора.

- Изчезвай. Обичаш я.
- Разбира се, нали това ми е думата. Искам свободата си. И другите жени, които все още мога да имам, докато мога да имам. Тя ще се пръсне. Ухае на километри на възбуда. Ще причини катаклизми или по-вероятно – ще увехне. Не иска да ме мами. За това, аз искам тя да знае, че аз знам. Разбираш ли ме?

- Има професионалисти.
- Това е гадно.
- Чудно. Каза, че си практичен човек. Какво му е гадно, те си вършат работата.

- Да. Но не и с жена ми. – погледа му блесна. – Тя има нужда от чувство, а ти го издаваш.
- То може да усложни….
- Ами, може. Да, може. Поемам риска, защото тя го заслужава. Ти я искаш, разбрах, че и тя те иска.
- Слушай…

- Нелепо се чувстваш. Хайде, забрави. Остави на ловкия свой илюзионист да те забавлява. След малко ще изведе всичките ти страсти на сцената си и ще ги хипнотизира. Истината не е за теб. Понякога е изненадваща, излиза от стандартите на моралните възгледи. Като ярка светлина е, към която се изисква време да настроим зрение, иначе нищо не се вижда. И нас хвана неподготвени. Чудя ти се.

- Възможно е да има друга жена….
- Не и такава, която би имала против. В твой маниер не пие обвързан човек. Казах ти, че мога да чета и вярвам на очите си, а не на ушите си. Хайде чао. Аз ще се разходя. Помисли. Или по-скоро спри да мислиш. Мисленето не винаги ни прави по-умни.

“Не и такава която би имала против.”

С тези думи ме довърши. Прав беше, а аз наистина, наистина я исках. И тя хвърли поглед през рамо към мен. И се усмихна. Може и така да ми се е сторило. Той сложи ръка на рамото ми и ми прошепна в ухото:

- Ако се решиш, кажи й, кажи й нещо за коляното й. Тя харесва.

Май се забърквах в лоша история. Не съм такъв късметлия, че да ми се случи. Има нещо подмолно. Това не е жена, която да се остави да бъде измъчвана от липса на сексуална близост. Иначе думите му звучаха логично. Какво искат тези двамата от мен!

“Спри да мислиш. Мисленето не винаги ни прави по-умни.”

Глупаво се изправих и тръгнах към нея. Трябваше да кажа нещо за коляното й, но заговорих за рамото й. Усмихваше се, мисля, че казах, че на това рамо би отивала роза, но не татуирана, а поникнала от него. Глупост беше и тя ми го каза. Засмях се, после заговорихме за друго. След това излязохме прегърнати.

Не знам какво ми стана, но казах на таксиметровия стар адрес, на който съм живял преди години. Едва когато слязохме, а вече валеше си спомних, че живея на другият край на града, но пък забелязах нов хотел.

Сутринта се почувствах зле. Спомена ми, че ме обича. Мълчах, мрачно мълчах. Замълча и тя. Гледаше ми виновно, после сърдито. Още по-зле ми стана. Накрая й рекох:

- Той те обича. Много те обича.
- Кой? - попита учудено.
- Мъжът ти.
- Той, такова… Откъде го познаваш… С него сме разведени от години. Мисля, че свири с групата си в някаква кръчма в Сингапур. Познаваш ли го наистина?

- Имам предвид, онзи възрастният туз. В бара.
- Не мога да се сетя.

Доста думи трябваше да изразходя за да го опиша така, че да се досети.
- Аха… Да. Странен човек, така и не разбрах откъде се взе. Нямам представа кой е.

Стефан Кръстев