Йовко Ламбрев
Снимка: LaraJade
Срещата е точно като по Алмодовар…
Тя е една от жените, чиято поява в живота ми преди време няма как да забравя. След сблъсъка с нея си различен, напълно друг, може би повече пораснал, а може би повече обречен… на тях – жените, които предизвикват катарзисните сблъсъци.
Вероятно съм щастлив човек, познавайки няколко такива и съпреживявайки с тях поредния… сблъсък… А може би не съм, доколкото пулсирането от сблъсък до сблъсък понякога е било пустинно тихо и празно (или дори напразно)… очакване. Един от въпросите, чийто отговори ще търся до края на дните си… убеден съм…
Стои срещу мен в кафето, почти толкова красива, колкото преди. Много по-тъжна отколкото преди. Кожата и е някак повяхнала – дали заради бременността, цигарите или… времето. А аз съм безразличен… сякаш сблъсъкът не се е случвал, или аз не съм бил част от него, сякаш тя е била друга… аз съм бил друг…
Тя говори, а аз я слушам внимателно – не поглъщам всичко което ми казва, но се старая да кимам от време на време. Дори вмъквам по някоя реплика съвсем на място, така щото разговорът дори изглежда естествен.
Всъщност използвам времето за мислене. Опитвам да намеря в нея онова, с което ме промени – опитвам да си припомня болката, когато си тръгна. Думите, които си казахме тогава. Първите дни заедно. И откривам колко малко си спомням. Сякаш наистина не съм бил аз, а някой ми е разказвал колко красива е тя, описвал ми е голотата и, докосванията и… Защото сякаш нищо не си спомням…
Всъщност спомням си всичко, но то е някак в background… Дори все още трябва да пазя някъде веществени доказателства… сред негативите си – тя беше първият ми модел в моите първи опити да снимам голо тяло. Но това сякаш са спомени на някакво мое минало Аз, което днес ми изглежда чуждо.
Навярно това е общото между всички хора, които оставят дълбоки следи в живота ни – все някога – рано или късно ги губим.
Тя говори, гледа ме с красивите си очи, усмихва се тъжно, стои на другия край на масата, но макар да се виждахме от време на време през годините относително редовно и да знаехме прекрасно какво се случва с другия, отзвукът от онзи сблъсък е почти избелял, сякаш в синхрон с повяхването на нейната кожа или все по-забележимото оредяване на косата ми…
Не е щастлива, не търси и не очаква, загубила е способността си да предизвиква катарзисни сблъсъци. Носи се по течението с втората си бременност от мъж, който никога не е обичала – единственият, който е устоял на огъня и, който е успял да овладее сблъсъка, да я укроти и… обезцвети.
Откривам всъщност, че не ме интересува не защото е минало много време, дори не защото и двамата в момента сме ангажирани, нито защото е малко по-малко красива и привлекателна, а защото… е безцветна.
Почти съм сигурен, че е избрала да поговори с мен, защото няма да я чуя, а ще се взирам. Ще търся предишното и Аз, което прави и тя. Знае, че няма да го намерим и двамата, но за малко няма да бъде сама в търсенето на призраци. Поне докато преглътнем кафетата си.
Тази статия се разпространява под Creative Commons – Признание.
))))
5 Kоментара за сега ↓
Victor // 15 ное, 2007 //
Отново интересен и емоционален текст, Йовко. Мисля си, че едва ли има човек, който да не е в състояние да се огледа в разказаната случка, която е индивидуално изживяна, но и универсална. В това се състои и талантът ти – всеки да я почувства като част от житейските си случвания и преживявания.
Според мен обаче промяната, която настъпва в погледа към една жена със значещо място в живота ни, зависи повече от това, че самият мъж се е променил, натрупал е опит, емоции, възмъжал е, развил се е. А споменът остава спомен и едва ли жената от този спомен може (или е в състояние) да отговори на потребностите на мъжа от настоящата ситуация.
Преживявал съм подобна ситуация и горчивия вкус в устата дойде от съзнанието, че споменът си е спомен и не е необходимо да се съизмерва със сегашното. От това споменът само може да изгуби.
anna-maria // 15 ное, 2007 //
Прочетох разказа и още съм в плен на емоцията от него, на искреността, носталгията по миналото и тъжно-драматичното чувство, че това “търсене на призраци” е обречено да остане търсене и споменът е принадлежност на миналото.
Според мен обаче обезцветяването на нечие присъствие е емоционален процес, свързан с отминаването на влюбването.
Ironman // 15 ное, 2007 //
Като старомоден романтик предпочитам случката “говори с нея” да остане там, където е била преди. Не искам да се срещам днес жената, която съм обичал вчера.
Това е така, защото може би съм дяволски ревнив към промените на времето, не мога да простя метаморфозите, които настъпват с жените, които истински съм обичал. В повечето случаи тези промени са негативни.
Любопитството ми е безсилно пред опита да запазя спомена за една жена красив.
La Luna // 15 ное, 2007 //
Вълнуваща история и истинска, до болка истинска. Ухае на някакво есенно чувство, на преследване на полу-отминала, полу-забравена емоция, нещо като по “следите на изгубеното време”, тъга и съжаление по изгубеното.
Хубаво е, че я е имало тази жена в живота на един мъж, жената, която пробужда истинската мъжественост и същност.
Едва ли срещата след време на двама човека, които са си били много близки, може да излезе от тъжната рамка на усещането, че нещо безвъзвратно си е тръгнало. И от двамата.
Много ми хареса разказаната от теб история, Йовко!
Free Soul // 19 ное, 2007 //
Обречен е на разочарование всеки, който очаква жената (или мъжът), които са изиграли важна роля в в живота му преди, да продължават да вълнуват, както в миналото. Просто тогава, преди години сме възприемали света по-интензивно, с по-широко отворени очи, по-ярко, по-въздействащо. Колкото и да не искаме да е така, човек обръгва с времето, става по-светнат, по-наясно, дори по-премерен и уравновесен като емоция и чувство, дори по-студен. Липсва наивитета и радостта от първите неща, от първата среща с истинска жена (мъж). Така е и с рисуването – онова чувство, с което съм нарисувал трескаво първите си картини, няма да се върне. Нищо, че съм повече художник днес, по-самоуверен, с повече опит. Първите ми картини за мен лично са по-ценни, от настоящите…
Коментирай