Бина Калс
Снимка: g. mcq
Високата вода на пълнолунието
върху гладкия гръб на делфина
в часовете на онази нощ
с безсънието на щурци
и гласове от топли раковини
пощадени от гнева на морето;
а аз край корабите,
търсещи примамливи извивки на брегове —
образи на поне няколко Елени
и моя ангел подложил крилото си,
за да има къде да ме отмори сънят.
Тук-там морски петли
под дърветата на нощта пеят
и побелява солта на мълчанието
като отровна змия,
захапала опашката си с болката:
“не мога да живея без старата си кожа“.
Да дойде и остане слънцето,
да отмести плочата на кошмарите,
да ни изкачи нагоре до непозната земя,
където никога не ще се наложи
да целувам морето за сбогом.
Не се смея, защото ми се плаче.
Но това е друг живот.
3 Kоментара за сега ↓
La Luna // 16 ное, 2007 //
Отново нежна творба - странна смесица между носталгия, тъга, но и оптимизъм. Развълнуваха ме твоите поетични образи. Но кажи, моля те, обречени ли сме наистина на старите си кожи?
Bina Kals // 16 ное, 2007 //
Мила La Luna,
обречени сме на по-добро бъдеще,
пожелавам ти силно да го вярваш!
anna-maria // 17 ное, 2007 //
За мен творбата носи в себе си слънчевото начало и усмивката, въпреки тъгата. А това е най-истинското и прекрасно очакване и начало. Нали?
Коментирай