Public Republic Art Studio

Да се влюбиш в ангел

8 ноември, 2007 от · 5 Коментара

Стефан Кръстев

Engel
Снимка: g. mcq

Гаснеше, без причини гаснеше. Външно не личеше. Нещо дълбоко в очите помръкваше, нещо дълбоко в мислите. Изглеждаше свеж, по-енергичен от преди. По-рядко, но по-гръмко се засмиваше. Беше сложил някой друг килограм, намалил косата.

Обратно впечатление правеше на това, което се случваше с него. В гърдите дълбоко го пареше. Пареше и налютяваше. Въздухът беше загубил вкус, ароматите нотите си, градската шумотевица очарованието си. Не би забелязал тези неща, ако не бяха изчезнали. Нямаше ги, а толкова беше свикнал с тях.

Погълна го поредното пътуване. Стори му се по-дълго от всички останали, а по-кратко беше. По-близо отиваше. И от този момент нататък, всички пътувания станаха отегчителни, все по-дълги и по-дълги му се струваха. Все по-безсмислени. Ако имаше сила, би посегнал на живота си. С горчива самоирония се отнесе към това си хрумване. Какъв смисъл би имало самоубийството като и без друго угасваше.

Да, вече го чувстваше. Опитваше се да говори с някого. Разговорът тръгваше, но сам чувстваше своите думи блудкави, чужди като запис направен върху езика. Ласките на познати и непознати жени, ласки, които поемаше като лекарство, не го радваха. Напротив като лекарство имаха противен вкус, макар за кратко да му връщаха жизненост.

Затвори се в себе си. Пътеки се явяваха в сън или просъница. Пътеки и непознати шосета. Носеше се по тях, пусти бяха. Носеше се като дъх, бърз свирещ дъх, наникъде. Толкова пусто беше.

Една сутрин му се стори, че е механизъм. Малко преди това сънува, че е забравил да свери часовника си, а часовникът е той. Направи гримаса пред огледалото. Това трябваше да е усмивка. Нещо се случваше, нещо го дърпаше надолу. Непозната още болест или лудост която не може да се нарече болестно състояние, а просто загуба на всякакви ценности.

И в тази сутрин разбра, че ще катастрофира. Нямаше да е самоубийство. Просто нямаше да направи нищо, за да избегне катастрофата. Не знаеше как ще се случи, но знаеше, че ще се случи и ако не качи стопаджийката по пътя, щеше да се случи. Избегна за секунди катастрофата.

При рисковано изпреварване един бус навлезе в отсрещното платно. Едва успяха да се разминат, бърза беше реакцията му, която направи няколкото спасителни комбинации с волана. Русокосата прелест дори не разбра.

Поне не го показа. По-красива му се стори от преди час, когато я качи. Нарочно ли го направи, нарочно ли, за да спаси живота си. Знаеше, че ще катастрофира, ако е сам и качи момичето, за да не катастрофира.

Усмихна й се, тя се опитваше да го заговаря, отвръщаше й, но разговорът до мига на неочакваното избавление не вървя. Изведнъж атмосферата в колата се промени. Тя стана необяснимо гальовна, той почувства радостна възбуда. Спряха уж за кратка почивка край една чешма, а зад нея ширещи се гори.

Тя свали обувките и тръгна боса по изкапалите игли от клоните. Засмя се. Помисли си, че някъде ще заплете тази коса. Гъста беше гората. Последва я. Говореше сякаш чуруликаше. Целуваха се, дишаха дълбоко. Не стигнаха докрай, стъпките им ги заведоха до колата му.

Съжалиха, че са си тръгнали, без да го направят и спряха в един мотел. Прекараха прекрасна нощ. Размениха си телефоните, но гласовете си не чуха, дълго още. Вместо да говорят си пишеха имейли. Някак е издирила неговия, прати му снимки. Пишеха си по няколко на ден. Все бяха далече един от друг. Все нещо се случваше, за да не се видят.

Върнала му беше жизнеността. Ставаше същият, както някога. Нямаха ангажименти един към друг, повече харесваше жените отвсякога. И когато имейлите оредяха, а после престанаха, можеше да открие това, което обича у нея, и в друга.

Можеше. Но не го потърси. Напротив, правеше всичко възможно да не го намери. Усещаше ли, че забелязва подобна нейната усмивка, отвръщаше поглед. Ускоряваше крачка, долетеше ли до ушите му, подобен на нейния глас.

Видеше ли руси коси, мислеше колко иска да погали нейните. Не тях, а нейните. Спря да отговаря на всякакви други, освен служебни имейли. Намаляваше край стопаджийки, но колкото да се увери, че това не е тя, а после натискаше бясно газта.

Тревожното му състояние започна да се възвръща, но преди да е достигнало до онзи опасен момент, тя му писа:

“Защо го правиш! Аз трябваше да съм с теб за кратко. Не мога по-дълго да бъда. Има правила, разбираш ли. Знам, че те не са всичко. Има повече от тях, то е любов, но тя може и да не ги наруши. Разбираш ли?”

Не разбираше. Пишеше й, че без нея не може, а можеше. И тя му пишеше, че може.
Нарече я: “ангел мой”, а тя го шокира когато му отвърна:

“Да, аз съм твоят ангел! Трябваше да направя нещо, за да те спася! Не са укрепнали толкова крилете ти, за да дойдеш на моите висини и да сме заедно, аз трябва да се снижа, ако толкова искаш да сме заедно. Толкова ли искаш да го направя!”

Искаше го, но не й писа това. Каза й, че не иска да я лишава от небесата й.

Намрази я. Не й писа. Започна да пие. Знаеше, че се държи глупаво под въздействието на алкохола. Едва не го блъсна кола. Щеше да бъде благодарен на шофьора.

Продължи да пие и щеше да се погуби, ако тя не се беше явила.

Отрезня от алкохола, но няколко дни беше по-пиян в милувките й.
На седмия ден забеляза странен белег на гърба й. От двете страни на гръбнака, симетрично разположени шевове. Като следоперативни белези. Погали нежно с пръст едната страна.

- Какво е?
- Казах ти. Трябваше да ги отрежа.
- Крилете! Но защо?

Не му отговори. Загорчаха очите му. Нагло беше да й задава този въпрос.
- Слушай. – усмихна му се тя, а усмивката й беше преизпълнена с обич – не съжалявам, сега съм щастлива. Но вече не съм горе, а аз те пазих. Вече няма кой да те пази, защото сега съм по-уязвима и от теб. Поиска ме да бъда земна, не небесна. Вече не съм безсмъртна. Ти трябва да пазиш и двама ни.

Стефан Кръстев

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • La Luna // 8 ное, 2007 //

    Много красив и истински разказ, прекрасна метафора! Краят е неочакван и емоционално разтърсващ. А любовта е наистина животоспасяваща…

  • Free Soul // 8 ное, 2007 //

    Може би защото съм преживявал ситуация на отказ от летене и неприземеност заради една любов (слава Богу, за кратко), сега знам – бунтувам се срещу тази любов, която те принуждава да отрежеш крилата си.

  • cefules // 8 ное, 2007 //

    В мигновенията на тленността има толкова вечности.
    И аз бих постъпил и като героя, и като героинята си.
    Близки са ми. И се радвам, радвам се, че са близки и на вас.

    Много усмивки. И много земни безкрайности ви желая.

  • anna-maria // 8 ное, 2007 //

    Колко е истинско вечер, докато вали и ти е самотно да прочетеш разказ, който е толкова жив! Изчетох на един дъх тази мъдра и радостно-тъжна история, която въпреки фикционалното си остава реална. Беше удоволствие за мен съприкосновението с този прекрасен разказ, за което благодаря!

  • TAZMANYA // 11 ное, 2007 //

    “Историята се гради на саможертви”. Защо да няма саможертва в името на любовта? За това говорят мнозина, но колцина го правят?
    P.S.
    На автора съвети не мога да давам. Решенията са в неговите ръце. Ако се окаже слаб пред обстоятелствата – така е трябвало да стане. Но “написаното остава”. Дерзай рицарю на сърцето!

Коментирай