Public Republic

Стефан Кръстев

Снимка: Lin Pernille Photography

Понеже всичко върша на обратно, грубиянинът ми е само приятел за излизане и приказка, а галантният ми е любовник. Напоследък чета поезия, никога преди не ми е допадала. Почти не слушам музика откакто съм тук, а не можех и петнадесет минути без да звучи около мен, независимо каква.

Иначе си падам по хаос. Питам хората около мен кискам ли се неприятно. Почуда се изпитва по лицето им при въпроса им. Кисках се преди, сега само се усмихвам очарователно. На всички им прави впечатление. Шефката намеква за награда.

Аз пък се трепя, но не усещам. Честно, не съм уморена. Като изтощена след продължителен секс съм, а не смазана като колежките. Ръцете ми си знаят какво правят. Минути преди да вляза в касата им казвам, че с тях нямам нищо общо, бия им дузпата, казвам им да си събират багажа и да се справят сами.

Първата седмица не можеха да догонят мисълта ми, сега тя не се мъчи да ги гони. Просто нямат връзка.

Аз съм безръката статуя на Венера. Стоя и се забавлявам. Гледам лица. Усмихвам се, ей тъй, заради театъра, иначе вътрешно се плезя. Пускам и езици мислено. По вътрешната част на бедрата на мускулестите симпатяги. Не, че искам да стане. Да ми е забавно. По някое време ми се замайва главата от лица.

Колкото и бързо да обслужвам, натрупват се по петнадесет двадесет на касата ми. Светкавични са ръцете ми, маркират стоката, удрят касовия апарат. Очите ми преди устните викат следващият и следващия , ако се беше случил в първите дни такъв наплив, щях да бъда изхвърлена, а по случайност си намерих работа.

Страшна ми се стори в началото, но отчаяно се нуждаех от нея, после започна да ми харесва. Никой не познавах в този град, вече и не искам, точи се пред мен като стара кино лента. Сива с надраскани места, накъсана.

Магазинът ни е без прецедент. Мултимаркет за всички и никого. Каквото се произвежда по света и кварталните гаражчета, има го при нас. Някои от стоките подозирам, че са с космически произход, а и извънземни ги пазаруват. Продаваме играчки и всякаква храна, инструктирана съм, че нямам право да маркирам ядрени бойни глави, без клиентът да ми е показал ксерокопие за разрешение с подпис на президента.

Друго всичко трябва да маркирам без да се замисля дори. Сирене от вмирисани тестикули, джобна тоалетна, мармалад втора употреба, четири жълъда, накити всякакви, секс – играчки за мама и кукли за сина й, продаваме и здравни книжки, но никой не ги купува от нас, а според мен трябва да вървят в комплект с повечето от стоките.

Колежките ми казват, че съм цинична. Смея се, вече и на смеха си мога да открия бандерола. Без да го търся. Придобих интуиция. В различните по обем и форма стоки в началото си имах секундите, които губих, а те означаваха натрупани клиенти. Паника от моя страна, треперене на ръце, ускорен пулс, страх, ама то си е за страх, идеше ми да се разкрещя, да обърна всичко, но къде ще ида. Не, че си го и помислях, но овладявах се.

Всеки ден си имаше едни такива моменти, но после се научих да не търся бандерола, а да го откривам. Да не мисля, а ръцете ми да си знаят сами какви ги правят. Касите не са достатъчно, без съмнение.

Едва ли шефката печели от една или две работни заплати, по-скоро губи заради това, че не можем да обслужим. Умна жена е, ни би го направила безпричинно. Мисля, че причината е, че не бива да имаме време да запомняме кой клиент по каква стока си пада. Не че наистина продаваме ядрени бойни глави, това е шега, но някои от стоките са за разкрепостени хора.

Имам една редовна клиентка. Червенокоса е, черни очи, с прическа на рейнджър, сигурно удря петдесетака, но класова еротика, ви казвам. Лъха от нея. Живее наблизо, виждала съм я. Веднъж разхождаше кучето си. Често купува порно списания. Не, че имам нещо против, но не бива да го помня. Не бива видя ли е навън да я свързвам с това, което е пазарувала. Точно за да го няма това сме толкова малко, че едва да смогваме да обслужваме.

Много момичета напуснаха за осемте месеца, от които съм тук. Пак се готви една колежка да напусне. Казва, че не издържала. Разкрещя се онзи ден, че сме били експеримент. Съвсем излезе от релси. Трябваше да викнем бърза помощ да й бият успокоително, а тя с един безумен поглед.

Говори ли - говори едни нелепици. Казва, че имало камери/ разбира се, че има/ ама не ставало въпрос, за тези които следят за кражби, а за други, които не знаем. Снимали ни. Правили нещо средно между риалити и документален филм, който ще се излъчва след петдесет години и ще струва скъпо. Нещо като състезание, експеримент и не знам какво си още. Коя ще издържи, коя не, какви последици ще има върху психиката й и здравето. Бърбореше ги такива в продължение на петнадесет минути.

Сега не помни нищо от приказките, но е решила да напусне. Шефката не е лоша жена. Дава и отпуска. Обещава само временно да назначи друга. Прегърнаха се даже, но решила е, ще си напуска. Не издържа и много други няма да издържат. Аз обаче хванах хватката, казах ви, просто отпускам ръцете си и не търся бандерола. Постигнеш ли го, не е трудно. Нещо като медитация е даже.

Ето я червенокосата. Мислех, че днес няма да я видя. Още малко и ще затваряме. Не пускат даже вече да влизат. Пак сигурно в последния момент ще се сети за цигари и дъвки. Все забравя, че се купуват от мен на касата и като направи крачка - две, спомня си и се връща. Ето тези подробности не трябва да помня. Пълна й е кошницата. Мляко, колбаси, шоколади, списанието, разбира се. Бонбони, свещи, празнува изглежда.

Поглеждам я, усмихва се. Дали да не й напомня за дъвките и цигарите. Не, правя се, че не я помня. Така трябва. За това сме назначени толкова малко. Прашки, ама много са сладки. Витамини, ама ние ли ги продаваме. Да, ето им бандерола, маркирах ги.

Я, да видим, този път ще се сети ли за цигарите и за дъвките. Сети се. Чао. Чао. Приятна вечер. Прави крачка-две. Пак се връща. Чакай, какво пък забрави сега? Взе си цигарите и дъвките. - Теб, кукличке. Не се замислих. Намерих бандерола на дясната си ръка. И се маркирах. Докато се опомня, вече бях пуснала касовата бележка.

Стефан Кръстев