Public Republic

Йоана Стоянова

Снимка: Lin Pernille Photography

Не тръгнахме рано. Беше неделя и всички се наспахме добре. Татко кара до село бързо, както винаги. Спряхме пред двора на баба и дядо до пътя. Некрологът се беше смъкнал от найлоновия си джоб и висеше надолу. Побутнах го обратно в джоба и се опитах да го оправя, но вече беше безнадеждно смачкан.

Дръпнах импровизираното резенце и влязохме в двора. Преди, когато бяхме по-малки и идвахме в село всяка събота, на тази врата имаше ново устойство за затваряне почти всяка седмица. Някой път беше метално езиче, което се бута в дървената рамка на портичката, друг път тел, която се закача за оградата, трети път плоско ръждясало резе и много други различни видове ключалки. Всичките ги правеше дядо. Дръжка никога не е имало. Те дори спяха отключени.

Минахме по пътеката, чиито плочи, които помня хубави и подредени, се бяха изкривили сред пораслата жилава трева. От двете страни бурените стигаха до коленете. Спомних снимката, която бях направила преди две години на тази пътека. Бях я проявила съвсем скоро и алените туфи лалета от двете страни на подредените плочи ме изненадаха мило. Чудесна зелена снимка. Татко и сестра ми вървяха зад мен.

Строежът вървеше много добре. Къщата вече беше измазана, на долния етаж имаше дограма. Отпред бяха натрупани един върху друг бели чували. Чак тогава забелязах дядо – седеше върху един от тях и ронеше мамули в купичка. Ако не го бяхме поздравили, хич и нямаше да ни забележи. Такъв си е той.

Сестра ми веднага хлътна в старата къща, наричана за по-кратко “горе”. Там беше временното жилище на баба и дядо докато завършим новата къща. “Долу” се наричаше ниската схлупена постройка отстрани на старата къща, състояща се от стая и баня; в нея живееха баба и дядо преди, откакто се помня. Отпред имаше хубава широка площадка. Там постилахме черги и си играехме на “апартамент” докато баба затваряше смокиново сладко. А в зимните вечери много отдавна, когато сестра ми още я нямаше, залепях нос на стъклото и гледах как снегът покрива липата и плочките.

От около половин година на мястото на къщата и площадката е строежът на новата къща. Проследих сестра си с поглед. Пред вратата беше стъкмената набързо лятна кухня на баба и дядо. До печката, закрепена върху солиден дънер, стоеше един от червените пластмасови столове, на които дядо беше заковал по някой дървен крак, където им липсваха. Бяха учудващо стабилни. За миг се зачудих къде ли са се дянали останалите.

Татко веднага отиде при майсторите. Аз приклекнах до дядо.

– Дядо, много мамули бе!

Всички чували зад, над и под него бяха пълни с царевица. Сред тях дочената риза на дядо се синееше като знаме. Беше не по-голям от един пълен чувал. Той само ме погледна и се засмя – широка, гигантска усмивка, от която лицето му се свиваше, образуваше мрежа по бузите и челото му, а очите му, и без това почти азиатски, заприличваха на пиленца, които свиват крилца.

Отидох да погледна и кучетата, голямото и малкото, и двете сиви и кльощави. И те бяха преместени да не пречат. Явно помнеха предишната ни среща, когато им бях хвърляла хляб (обикновено получават трици с вода), защото веднага заскимтяха и развяха опашки.

Татко свърши съвещанието с майсторите, сестра ми излезе от къщата.

– Хайде да тръгваме – подкани татко.

– Чакай малко – каза сестра ми. – Да наберем малко цветя.

В средата на септември бяха останали само няколко жилави пепеляворозови стръка от едно високо цвете, чието име не ми беше известно. Скъсахме все още неувяхналите и тръгнахме.

Колата мина с лекота кривия селски път, изпълзя на възвишението и спря. Влязохме в гробището. Наляхме вода в едно от захвърлените край чучура шишета и тръгнахме по пътеката, на която преди три месеца бях видяла горски ягоди. Заобиколихме откъм североизточния край и стигнахме до гроба. Зад него още лежеше венеца от ръждиво-кафяв чимшир. Спомних си какъв прекрасен венец беше. Аз и сестра ми го носихме през целия път.

Татко приклекна до кръста и се зае да поставя трите свещички под обърнатата ръждясала тенекия, за да не ги гаси вятърът. Поседяхме мълчаливо, докато свещите горяха. Беше слънчево и тихо, с меки есенни цветове. Високата юнска трева беше окосена и сега стърчеше като груб оранжев килим. В гробището нямаше други хора.

Татко току повдигаше свещите, които се гънеха от собствената си топлина. Сестра ми почисти кръста, завързаната за него кърпа, изхвърли изсъхналите цветя зад оградата. Тримата поляхме един след друг все още високия гроб. Накрая татко слепи горящите свещи една за друга и те обединиха пламъчетата си.

– Така няма да загаснат, а? – попита той.

– Не – предположих аз. Вятърът едва накланяше високия общ пламък на съединените свещи.

– Добре. – постояхме още малко, загледани в свещта. – Хайде – подкани татко няколко минути по-късно със своя нежен глас, който бях чувала само на това място и още един-два пъти.

Минахме между гробовете, равни и тихи, подредени, обградени с храсти и цветя. Измихме си ръцете и се качихме в колата. Когато минахме покрай дядо, помахахме както винаги, макар че той не виждаше от колата. Прибрахме се в ранния следобед и аз си отворих бурканче сладко от смокини за обяд. Оставаха още две.

* Ако имате интерес да прочетете и други творби на Йоана Стоянова - българката, студентка по индология в СУ “Климент Охридски” можете да погледнете на сайта “Сандхи”.