Снимка: LaraJade
Когато ветровете гонят облаците, е по-малко вероятно да завали дъжд. Но вятърът може да издуха мислите.
Когато кучето лае, по-трудно се прескача оградата. Не сме ли по-лоши от кучетата?
Когато хората говорят, е почти невъзможно да се разберат.
Когато малкото останали цветя посрещат есенния студ, не си дават сметка колко обречени са. Но затова са прекрасни в своята искреност. Букетът от такива цветя е най-голямото предизвикателство към човека.
Когато детето заспива в майчиния скут, то е щастливо. И колкото по-дълго спи, толкова майката е по-добра.
Когато се пишат думи, е по-вероятно да се пропуснат най-важните. Но затова после те са най-търсените.
Когато сутрин слънцето погледне света, той става видим. И гледаме. Но трябва ли ни тогава слънцето?
Когато вечерта пристигне, ставаме по-тихи и уморени. Крием себе си с надеждата някой да ни открие.
Когато гледаме към звездите, винаги откриваме своята. Но тя е толкова далече, че се страхуваме да я погледнем, за да не я загубим.
Когато посрещаме погледа на другия, постепенно разбираме себе си. Колко малко се разбираме!
Когато денят свърши, сме щастливи. Защото не сме имали друго щастие. Един завършен ден е един живот. Следващият започва с новия ден. Искаме ли го?
Когато обичаме, не лъжем ли със сърцето си? Колко сърца издържат?
Когато се прощаваме, не грешим ли от желание? Грешките са истинската реалност на човешката суета.
Никога не съм бил по-суетен. И с толкова здраво сърце.
1 Kоментар за сега ↓
Julia Staneva // 6 окт, 2007 //
Когато ти пишеш, пишеш и моите мисли.
Като огледало.
И съвсем не е приказка, а реалност. Вероятно и други сърца ще докоснеш с тези слова, толкова чисти и мъдри!
Радвам се , че има все още ХОРА и то тук, на нашия сайт!
Коментирай