Public Republic

Хулио Кортасар

Снимка: Pensiero

На Антони Тапиес

Толкова неща започват и може би свършват като игра; предполагам, че ти е било забавно да видиш рисунката до твоята; отдал си го на случайност или прищявка и едва втория път разбра, че е нарочно и тогава я огледа бавно, дори се върна по-късно, за да я огледаш отново, след като взе обичайните предпазни мерки - в момент, когато улицата е най-пуста и няма полицейска кола по близките ъгли, приближаваш се безразлично и никога не гледаш рисунките отблизо, а от отсрещния тротоар или по диагонал, като се преструваш, че те интересува съседната витрина; след това веднага си тръгваш.

Твоята собствена игра бе започнала от скука, а не като протест срещу съществуващото положение в града, срещу полицейския час, строгата забрана да се лепят афиши и да се пише по стените. Просто се забавляваше да правиш рисунки с цветни тебешири (не харесваше термина графити, звучеше много изкуствоведски) и от време на време да отиваш да ги гледаш, а при малко повече късмет да присъстваш на пристигането на общинския камион и на безполезните ругатни на чистачите, докато замазваха рисунките. Малко ги интересуваше, че не бяха политически рисунки, забраната беше всеобща и дори ако някое дете се осмелеше да нарисува къща или куче, също щяха да ги замажат с ругатни и заплахи. В града вече не се знаеше точно откъде дебне страхът; навярно затова ти беше забавно, че се владееш и от време на време, избирайки подходящо място и час, рисуваше по нещо.

Никога не се беше излагал на риск, защото умееше да избираш, а до пристигането на камионите по чистотата пред теб се разкриваше нещо като едно по-чисто пространство, в което имаше място дори за надежда. Гледайки отдалече рисунката си, ти можеше да наблюдаваш хората, които й хвърляха по някой поглед мимоходом; никой не се спираше, естествено, но и никой не я отминаваше - нахвърляна набързо абстрактна композиция в два цвята, профил на птица или две преплетени фигури. Само веднъж написа с черен тебешир: “Мен също ме боли”. Не минаха и два часа, и този път полицията лично се зае да изчисти записа. После продължи само да рисуваш.

Когато другата рисунка се появи до твоята, ти почти се изплаши, изведнъж опасността ставаше двойна, някой се осмеляваше като тебе да се забавлява на ръба на затвора или на нещо по-лошо и този някой на всичко отгоре беше жена. Ти самият не можеше да го докажеш, имаше нещо по-различно и по-добро от най-силните доказателства - един щрих, предпочитание към топлите тонове, някакъв полъх. А може би и защото беше сам, компенсираше с въображение; възхити й се, уплаши се за нея, надяваше се, че е единствен опит, почти се издаде, когато тя отново се появи със своя рисунка до твоята, изпита желанието да се изсмееш, да останеш там при тях, сякаш полицаите са слепи или идиоти.

Започна ново време - по-тайнствено, по-красиво и същевременно по-опасно. Ти занемари работата си и започна да излизаш по всяко време с надеждата да я изненадаш, избираше за твоите рисунки улиците, които можеше да обикаляш на един дъх; връщаше се на мястото на разсъмване, привечер, в три през нощта. Беше време на нетърпимо противоречие, разочарование от откриването на нова рисунка до твоята и празната улица - нямаше никого и улицата ти изглеждаше още по-пуста.

Една вечер видя първата й самостоятелна рисунка; беше я направила с червен и син тебешир на вратата на един гараж, използвайки структурата на проядените дъски и главичките на гвоздеите. Беше нейна повече от всякога - линията, цветовете, - но освен това ти почувства, че тази рисунка има стойността на молба или въпрос, начин да бъдеш повикан. Върна се там на разсъмване, след като патрулите бяха оредели в мълчаливото си слухтене и на останалата част от вратата нарисува набързо пейзаж с платна и корабни носове; погледнат бегло, той напомняше игра на случайни щрихи, но тя умееше да гледа.

Тази нощ едва се изплъзна от двойка полицаи, в апартамента си наливаше джин след джин, после й заговори, каза й всичко, което ти идваше на ум - като друга, звучна рисунка, друго пристанище с платна, представи си я мургава и мълчалива, избра й устни и гърди, заобича я.

Почти веднага ти хрумна, че тя ще потърси отговор, че ще се върне при рисунката си, както ти сега се връщаше при твоите, и макар че опасността бе станала още по-голяма след атентатите на пазара, ти се осмели да се приближиш до гаража, да обиколиш квартала, да пиеш безконечно бири в кафенето на ъгъла. Беше безсмислено, защото тя нямаше да се спре, като види рисунката ти, коя да е от многото жени, които вървяха насам-натам можеше да бъде тя.

Призори на втория ден ти си избра една сива стена и нарисува бял триъгълник, обграден с петна във вид на дъбови листа; от същото кафене на ъгъла виждаше сивата стена (вече бяха изчистили вратата на гаража, а един разярен патрул все се връщаше на мястото), привечер се отдалечи малко, но продължи да търсиш различни наблюдателни точки, да се местиш насам-натам, да купуваш дреболии в магазините, за да не привличаш прекалено вниманието.

Вече беше късна нощ, когато чу сирената и прожекторите за миг те заслепиха. Имаше суматоха и хора пред стената, ти хукна противно на всякакъв разум и те спаси само случайно минаващата кола, която зави на ъгъла и спря, забелязвайки полицейския патрул; тя те скри и ти видя борбата - черна коса, дърпана от ръце в ръкавици, ритници и викове, мярнаха се сини панталони, после я блъснаха в колата и я откараха.

Много след това (беше ужасно да трепериш така, беше ужасно да си мислиш, че това е станало по вина на твоята рисунка върху сивата стена) ти се смеси с тълпата и успя да зърнеш една скица в синьо, щрихите на едно оранжево, които бяха като нейното име или устата й, тя, в тази осакатена рисунка, която полицаите замазаха, преди да отведат нея, останало бе достатъчно, за да разбереш, че тя бе искала да отговори на твоя триъгълник с друга фигура, с кръг или може би спирала, с една завършена и красива форма, нещо, което беше като “да”, като “винаги” или като “сега”.

Знаеше много добре, че ще имаш предостатъчно време, за да си представиш подробностите на онова, което навярно ставаше в централния затвор; в града слуховете се процеждаха по малко, хората знаеха съдбата на затворниците и ако някой път се случеше да видят отново някого от тях, предпочитаха да не го забележат и да потънат в мълчанието, което никой не се осмеляваше да наруши. Знаеше много добре, тази нощ джинът нямаше да ти помогне да не си хапеш ръцете, да не стъпчеш цветните тебешири, преди да потънеш в пиянството и сълзите.

Да, дните минаваха, но ти вече не можеше да живееш другояче. Отново заряза работата, за да обикаляш улиците, за оглеждаш крадешком стените и вратите, където ти и те бяхте рисували. Всичко чисто, всичко ясно; нищо, дори цвете, нарисувано от невинен ученик, който е откраднал парче тебешир от клас и не може да устои на изкушението да го използва.

Ти също не можа да устоиш и един месец по-късно стана на разсъмване и се върна на улицата при гаража. Нямаше патрули, стените бяха съвършено чисти, някаква котка те изгледа подозрително и един вход, когато извади тебеширите и на същото място, там, където тя беше оставила своята рисунка, ти изпълни дъските със зелен зов, с червения порив на признателност и любов и обгради своята рисунка с воал, който беше и твоята уста, и нейната, и надеждата. Стъпките на ъгъла те хвърлиха с приглушен бяг в прикритието на куп празни каси; някакъв пиян колебливо се приближи, като си тананикаше, опита се да ритне котката и падна ничком под рисунката. Ти се прибра бавно, вече сигурен, и с първите лъчи на слънцето заспа така, както не беше спал отдавна.

Същата сутрин погледна отдалече - още не я бяха замазали. Върна се по обед - почти необяснимо продължаваше да стои там. Вълненията в предградията (беше чул в новините) бяха откъснали градските патрули от редовните им обиколки; на свечеряване отиде да погледнеш рисунката така, както толкова хора я бяха гледали през целия ден.

Отдалече забеляза другата рисунка, само ти можеше да я различиш - толкова малка, вляво над твоята. Приближи се с усещане, което беше жажда и ужас едновременно, видя оранжевия воал и виолетовите петна, от които сякаш надничаше едно отекло лице, едно изхвръкнало око, една размазана с юмруци уста.

Знам, знам, но какво друго бих могла да ти нарисувам? Какво послание би имало смисъл сега? По някакъв начин трябваше да ти кажа сбогом и същевременно да те помоля да продължиш. Трябваше да ти оставя нещо, преди да се върна в моето убежище, в което вече няма дори огледало, само една дупка, за да се скрия докрай в най-пълен мрак, припомняйки си толкова неща и понякога, така както си бях представяла живота ти, да си представям, че рисуваш нови неща, че излизаш нощем, за да правиш нови рисунки.

Превод от испански: Емилия Юлзари

Източник: “Литературен Клуб”