Ивайло Диманов
Снимка: Pensiero
Да търсиш път към сънищата ми – това е лудост.
Та то е все едно да ми отнемеш светлината!
Подобно на свещеник стар, в забравен храм на Буда,
аз пазя тайната за жеравите на архата.
Аз толкоз време пазя своята нищожна същност
от похотливи погледи, насмешки и възхвала.
А вътре в мен е празно като в отчуждена къща.
Добре, че вярвам във оная лястовица бяла…
Ще дойде някой път – внезапна като лятна буря.
Дано не я убие само мойта нощна стража.
Когато светлина по вените ми пак се втурне –
едва тогава своя дълъг сън ще ти разкажа…
1 Kоментар за сега ↓
anna-maria // 28 сеп, 2007 //
Силна и въздействаща творба с много близка до моята философия и нагласа към света! Чудесно е да се събудиш, денят да започне с поезия и усещането, че не си сам!
Коментирай