Public Republic

Те никога не са си тръгвали

Снимка: 6strings

Беше преди 20 години. Есента на 1987. Ние, тогава 14-годишни деца, подлудявахме на изпълненията им. Тогава мой фаворит стана Пеци Гюзелев, та до днес. От тогава се запалих по “Експлорър”-китарата. Е, по-късно я имах вече. Но тогава…

Тогава намразих властта наистина. Оформих се като закоравял опозиционер, защото виждах как даскалите - тия същите, дето в 1989 ревнаха за СДС, тогава злорадо се хилеха: “Няма вече “Щурците”, властта ги забрани. Никой не е по-силен от Партията!”

Усещах лъжата. Но групата слезе от сцената. Навярно бяха уморени? Ние, момчетата, ходехме зашеметени. Момичетата плачеха. Пишехме им писма - сигурно са получавали по камион писма на седмица. По един ГАЗ-53-А, да сме точни. Но в 1988 те вече не работеха на сцената като група. Може би тогава вече са били в студиото, за да запишат “концертния” албум, първи троен в историята на България?

Както и да са я мъдрили, тройният албум излезе. И Илия Кънчев от “Импулс” явно доста се е постарал да смеси рева на публиката с изсвиреното и изпятото. Поне “Стълбата” бе записана така. Но нейсе, от сцената не всичко се получава, нали?

А в репертоара на моята група влязоха задължително песните на “Щурците”. В доста агресивен, да не казвам брутализиран вариант. Просто като свирех солата на Пеци, полудявах, въртях китарата като него, настръхнал като ударен от ток.

И разбрах, че те няма да си тръгнат току-така. Защото те се върнаха - с албум, с филм, с още един албум с Гошо Минчев - “Рокендрол ветерани”, и в 1989-90 пак бяха на сцената.

Върнаха се! И не като разбити от комунистите, не! Върнаха се като музиканти, които не са спирали никога.

След това дойдоха нови участия, дойдоха “Старите муцуни”, солозабивките на Валди и Киро. Но в студиото пак си бяха те. Четиримата.

И току се събираха за концерти. Пускаха антологии, записаха нов диск. Не се спряха.
И изведнъж се разчу, че спират след 30 години. Наистина, удариха спирачката и казаха “Аре стига толкоз!” Само че не стигна на нас, феновете и колегите. Не стигна и на тях. И се завърнаха пак. А публиката вече беше четири поколения!

Да, няма да говоря суперлативи. Но ще посоча сравнения: с “Б.Т.Р.” или “Д-2″ и дума не може да става за сравнение. Защото старците знаят как се свири рок.

И китарният ураган Пеци Гюзелев е на светлинни години пред Митака Кърнев, Киро Божков и Славчо Николов. Защото този стар мускетар свири със страстта на 16-годишно момче, нищо, че прехвърли 60-така. Майсторството му се сравнява само с това на Ричи Блекмор, защото Ханк Марвин остана далеч назад, преди “Smoke on the Water”.

И ако говорим за свирене, то Пеци е с най-точно подредените и построени сола в историята на нашия рок. На родния, български рок! За него важи едно определение: виртуоз. Човекът-”разплачи-китара”. От когото се научих как се прави жестоко шоу с жестоки сола.

Киро е безспорният лидер, пее като змей, въпреки годините си, и е най-стабилният бас-китарист.

Валди се слави като майтапчия и терца от класа, но и като лиричен изпълнител, страхотен композитор. И макар времето да го остави без коса, си личи това, че не е мръднал назад като музикант.

Жоро е на мястото си, той е с излъчването на кардинал. И удря здраво барабаните, като часовник, нито един объркан удар. Вече не е с грива, нито на опашка, обръснал се е като топка за боулинг. Увеличил е диоптрите. Но барабаните му звучат все така земетръсно - явно в 1974 наистина друг не им е бил нужен, а да си на 57 лазарника и да свириш по този начин, си иска и хъса, и таланта, и опита.

А Вили Кавалджиев, който изпя с тях песента “Хамлет”? Един стар блус-рокер, излязъл на сцената с патерицата си, пя така, както само той си знае. И тогава разни наведени и духовноскопени певци със съмнителна сексуалност, каквито сега се фабрикуват на конвейер, просто нямаше как да не бъдат размазани от гласището му.

Защото Вили пее с душата си, всеки тон излита право от дълбините на неговото сърце и се удря, изстрадан и преминал през всички сложни системи от чувства, в слуха. И го прочиства от зловонната смрад, бълвана от поп-индустрията, като поток от побесняла, разбила бента си животворна вода. “Дяволска” музика ли? Не! Дар от Бога!

Гледах ги, докоснах неведнъж китарата на Пеци. Заснех ги, бъбрих с тях. Да, когато имаш внуци, да свириш, пееш и куфееш, да хвърляш китарата из въздуха или да я търкаш в стойката на микрофона, си е предизвикателство. А тези стари мускетари отново метнаха ръкавицата на нафуканите младички и некадърни копелета, които не могат да си настроят китарите, а се имат за звезди.

Да, само че “Щурците” или свалиха Космоса при нас, или ни изстреляха там. Откровени и истински, както винаги, те показаха нагледно как (трябва да) се свири hard rock.

Който видял, видял. Който чул, чул. Който запомнил, запомнил. Който се е научил, да го стори и докаже, че има достойни учители по рок! А нейде над нас витаеха душите на Гошо Минчев, Насо Атанасов и Боци Панов.

И тези, на отишлите си фенове, сред които и майка ми. И се радваха заедно с нас и с най-великата родна, българска рок група. Групата, която остана на нивото на “Бийтълс” и “Дийп Пйрпъл”. И за разлика от последните не се обезличи, защото Киро, Пеци, Валди и Жоро възприеха тактиката да са заедно по-рядко, като овни в сблъсък.

Затова пък свиренето им е по-хубаво от всякога. За последно ли? Не. Като за последно. Занапред Бог знае. И дай, Боже, още, само да са живи и здрави. Ние ще ги чакаме пак.

Захари Павлевски-Ричи

Следва продължение