Public Republic Art Studio

Агорафобия

15 август, 2007 от · 2 Коментара

Йоана Стоянова

Agorafobia
Снимка: dlynnish

Денят беше ярък и топъл, малкото ни езерце блестеше с огледалната си повърхност като второ слънце. Чувствах безкрайно спокойствие във вътрешния си свят, наблюдавайки пръстите на краката си в белите чехлички.

Усмихвах се. Не се замислях за причината, всъщност не мислех за нищо, но пък усещанията ми бяха толкова интензивни, че изглеждаха сюрреалистични. Вдигнах глава. На масата големите хладни лилии стояха неподвижни, кацнали върху тъмнорозовата вода в голямата купа.

Чашата на Юли беше все още наполовина пълна, а моят сок отдавна разхлаждаше стомаха ми. Беше зелено и тихо, малката градина ми изглеждаше като концентрация на всичко съществуващо в това измерение. Чувствах, че наистина в това се състои целият свят и той бе огромен, необятен като човешко съзнание. Чувствах щастието. Беше реално и интензивно, съвсем истинско. Беше безпричинно, безначално и безкрайно.

Продължавах да се усмихвам. Юли не бе в полезрението ми, но го усещах толкова ярко и близо… Обърнах се да го погледна на любимото му място срещу езерото – всъщност точно до мен. Беше слаб, огрян от слънцето и много, изпълващо, неведомо красив. Беше безвъпросен като щастието, с което бе пълен света, като изначалния Абсолют. Чувствах, че го имам в света си и в себе си, че винаги съм го имала, че е бил там от началото на съществуването ми и ще бъде във всички негови проявления докато изчезна, ако въобще душите изчезват. Някакси… като част от това съществуване. Просто нямаше въпроси.

Дори не осъзнавах всичко това. Усмивката ми порасна в мъркане. В главата ми се беше прокраднало някакво ехо от неясни чувства, минали много отдавна през душата ми, в друг живот вероятно; не ги възприемах дори реално – мъгливо усещане за несигурност, за съмнения, отчаяния и крайност, неща със съвсем различна структура и светлина.

Беше в периферията, неуловимо, но доловимо и то ме накара още по-интензивно да усетя щастието си, този път по някакъв по-различен, не така неоспорим начин.

Все още гледах Светльо и обичта ми бе съвършена и безболезнена.

- Знаеш ли, понякога ми се струва невероятно, че имаме всичко това. – казах, усмихвайки се в неговата посока.

– Понякога ми се струва като сън.

Той ме погледна и също се усмихна.

- Защото наистина е сън – отговори ми Юли с безкрайна нежност в усмивката си и ми се прииска да умра, защото внезапно осъзнах, че наистина сънувам и скоро ще се събудя.

И така силно поисках да умра, че повярвах, че действително няма да се събудя. Мисълта само за нереалност на това тук и сега ме накара да поискам да завия от болка, а любовта в очите на Юли ме караше да мразя всичко извън това тук, както не бях виждала или знаела, че може да се мрази. – Ти сънуваш и скоро ще се събудиш, момичето ми – продължи той със все същата ангелска усмивка.

Тогава болката стана нетърпима и аз наистина завих и когато отворих очи, бях в зелената си стая, а навън слънцето светеше като пред празник.

Осъзнах, че викам и че страните ми са мокри. Съквартирантките ми бяха излезли – вероятно на лекции. Блокът на Юли беше на все същите 200 метра от моя и той беше на все същото безнадеждно разстояние от мен. Днес отново щеше да ми се обади и пак щяхме да излезем и все така щяхме да се смеем и караме за дреболии. Но не можех да открия утешителните мисли, всичко беше голо и безсмислено.

Почувствах се адски уморена и тогава болката нахлу мощно в тялото ми като морска вълна през рибарска мрежа. Един спазъм ме прегъна на две като безпомощна парцалена кукла и аз завих отново, мразейки всичко и най-вече себе си, задето и днес щях да мълча и да се усмихвам.

* Младата авторка Йоана Стоянова гостува на Public Republic с разказа си “Агорафобия”, който е написала на 18 години. Ако имате интерес да прочетете и други творби на българката, студентка по индология в СУ “Климент Охридски” можете да погледнете на сайта “Сандхи”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Bella // 15 авг, 2007 //

    Питам се дали разказът на Йоана не е една поетична метафора за обърканата женска душа, която се мята между “безвъпросното щастие” и отчаянието?

  • Йоана // 10 окт, 2007 //

    Всъщност е истинска история, която, слава Богу, се случи много отдавна. Благодаря, че сте го прочели!

Коментирай