Public Republic Art Studio

Свободни II

6 август, 2007 от · 6 Коментара

Само две седмици след завръщането на медиците ни от Либия еуфорията, съпътстваща първите часове от стъпването им на родна земя, отиде в забрава.

Бързият отлив на чувствата на българите се случи в посока от състрадание и искрени сълзи през резервираност до отявлена злоба и цинизъм.

Интернет пространството е раздирано от противоречиви и скандални реакции към случващото се пост фактум.

Форумите звучат неприлично. Все по-откъслечни и единични са мненията, хармониращи с възторжения тон на посрещането.

Доскорошните обединители на нацията и Европа се превърнаха в едни от най-одумваните, оплювани, мразени и ненавиждани българи.

Първо се чу ропот, че телевизии и радиа задръстват ефира с информации за тях, че където и да се включиш, волю-неволю попадаш в капана на наложения интерес.

После им завидяха на отпуснатата еднократна правителствена помощ в размер на 10 000 лв. и на подарените им от Мtel апартаменти.

Зазвучаха упреци в преиграване от страна на държавата и дискриминация спрямо други нуждаещи се. Лично премиерът С. Станишев предупреди да се спазва мярката.

Срамувам се от определенията „курви“ и „контрабандисти“, дълбоко заровени през всичките осем години, които изплуваха без свян, ако не пред нас самите, пред другия свят, дето прие за своя нашата кауза.

Освен срам, изпитвам и чувство на страх, че тези изтормозени хора може да прочетат всичката пошлост и това да ги срине допълнително, да почувстват бленуваната Родина като мащеха и това да преобърне света им с малко спасителни опори, защото когато „у дома“ спре да бъде мястото, където си в безопасност, едва ли остават много пътища за изход.

У българина се прокрадна измамна решимост за принципност, допускайки презумпцията за вина, дори след като светът се убеди, че я няма. Либия, чрез сина на Кадафи, призна конспирацията, интересите си, безпринципния пазарлък, а местни „адвокати на истината“ мерят света с аршина на собствената си порочност, тесногръдие, балканщина. Застопорени в своята убеденост, че сме нечистоплътни, непочтени, престъпни, първо трябва да убедим себе си, а после другиго, че си струва да бъдем защитавани.

Четейки мненията в интернет пространството, се страхувам за всяка следваща българска кауза. Тома Неверни у българина е в състояние да опорочи и най-светлата идея.

Медиците се превърнаха в нещастна жертва на един безчувствен народ, който, докато гали – бичува, докато целува – прави саркастични гримаси. Срамувам се от трансформацията на чувствата, споря с всеки, изгубил чувствителност, затворен в собствения си затворнически манталитет на нуждаещ се по презумпция, на ощетен от държавата by default. Учудвам се на изменчивата порода на българина, който днес вика „Осанна“, а утре „Разпни го“.

Инстинктивно търся в чутите и прочетени мнения онези, които запазват достойнството на изтерзания и изтъргуван скъпо живот; продължават да проявяват съчувствие независимо от „несправедливите облаги“, превърнали се във фокус на злобните подмятания.

Препрочитам моето почувствано „Свободни I“ (от 25-ти юли) и сега ми звучи лъжовно.

Превърнаха ли се медиците в жертва на общественото мнение?

Днес прочетох нещо, което поразклати еднополюсната ми картинка и ме натъжи още повече, а грачещите противници на милосърдието зареди с допълнителна злост.

Онлайн изданията ни осведомяват за претенциите на сина на Снежана Димитрова Ив. Николчовски за обезщетение от държавата в размер на 35 – 40 евро на ден (т.е. около 1 000 000 евро за осемте години), разбира се, ако сме нормална държава, европейска.

„Ново двайсе!“ – идва ми да извикам.

Докато си мислех за психологическата страна на предстоящото укрепване на тези хора, за огромния, сложен процес на възстановяване на техния съсипан свят, ето къде бил отговорът – пари. МНОГО ПАРИ.

Разковничето било в размера на компенсациите… Колкото повече, толкова повече. И мигом здравето се завръща, миналото се превръща в дивидент за бъдещето и всички заживели щастливо… Хрумва ли ви, че роднините на медиците може и да съжаляват, че близките им не са постояли повечко в либийския зандан, та да си оправят живота с поколения напред? Повече години – по-дебела сума, а и по-отговорна държава, по-европейска някак си.

Не минавам в другия лагер. Това все пак са думи от втора ръка, не от самата Снежана. И няма дори да ми хрумне, че синът ѝ е неин говорител. Няма да бързам с изводите.

Но пак ме досрамя.
И страшно ми стана.

Рубрики: Frontpage · Новини

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

6 Kоментара за сега ↓

  • el nin0 // 6 авг, 2007 //

    Еврото е 100 000 (сто хиляди), не е милион.

  • Vanya // 7 авг, 2007 //

    Благодаря за уточнението. Да, така е, добавила съм една нуличка по невнимание, сигурно щото от един момент нататък все ми е много… Но, в интерес на истината и обективността, корекцията е много съществена.

  • Bella // 7 авг, 2007 //

    На пръв поглед един сочен български или може би балкански феномен – завистта. С други думи – “нищо ново под слънцето”. Смятам, че обезщетението от страна на държавата е нормална реакция на страна, която сама има вина за дългия и изтощителен престой на българските медици в либийския затвор. Нима не е факт, че останалите засегнати държави успяха още в самото начало да се погрижат за освобождаването на гражданите си.

  • Vanya // 8 авг, 2007 //

    Да, държавата има своята вина с бездействието на конкретни политици още през 1999 г. Би трябвало да се потърси персонална и институционална отговорност за несвършеното навреме.

    Но също така същата тази държава положи доста усилия за сегашния изход от казуса.

    За медиците: ангажира се с някои важни аспекти от процеса им на възстановяване – пое цялостното им медицинско и социално осигуряване (ВМА използва в изследванията им специален пакет, сравним с изследване на завърнал се от мисия рейнджър); министър Гайдарски реши казуса с възстановяването на медицинската им правоспособност (която по закон губят, ако в срок от 5 години не са упражнявали професията); осигурена им е безплатна почивка; болници, общини, частни фирми излизат с конкретни предложения към тях; открити са фондове за подпомагането им (от Българския лекарски съюз, в. “Стандарт”).
    Държавата опрости дълга на Либия в размер на 56,6 млн. долара в полза на фонда за подпомагане на заразените деца. Не мога да цитирам точно огромната сума, изплатена за осигуряване на защитата им, както и ресурсът, задвижен на дипломатическо, експертно и др. ниво, за да бъдат спасени.

    Мисля, че развоят на дългогодишния процес и международните усилия показаха, че в общуване с човек като Кадафи не може да се търси нормална човешка логика, няма правни норми, нито човешки права, които да не могат да бъдат прегазени. Има пазарлък, за който някой едва ли е бил подготвен от самото начало. Да не говорим за дългогодишните приятелски отношения на България с Либия и пълният отказ на арабската държава да зачете това в скалъпния си процес.

    Нещата са сложни – толкова, че дори много подготвени експерти и дипломати удариха на камък през всичките години.
    А истината е, че няма компенсации, които да върнат години от живота на когото и да било. Молеха се за живота си, и само за него – имат го.

    Днес информационните бюлетини са пълни с ясно изразени откази на медиците да търсят компенсации. И това съдържа отговор на въпросите.

    Добре, че не минах в другия лагер – радвам се за позицията им.
    А сега те искат само да ги оставят да върнат живота си… Не им е нужна повече омраза.

  • Natalie // 8 авг, 2007 //

    Срамувам се също от неадекватната реакция на част от българите в завистта към евентуалните облаги и обезщетение спрямо хора, които са се люшкали в живот-неживот, затворени 8 години в извънредно трудни и психологически съсипващи обстоятелства. Невинни при това.

    В такива ситуации за мен лично това е дозата лекарство срещу носталгия и горчива глътка тъга, че в родината се случва всичко това, и то в такива срамни размери.

    На медиците пожелавам възстановяване и се надявам да простят на сънародниците си за тези обиди, неразбиране и пламнали завистливи страсти.

  • Free Soul // 16 авг, 2007 //

    Побъркан свят! На какво завиждат българите, моля? На компенсациите или обезщетението, което медицинските сестри ще получат от държавата? Ами че това е смешно и жалко! Има ли изобщо обезщетение за 8 години затвор на невинни жертви и всекидневна мисъл за смъртта, за електрошока и всички изтезания, на които са били подложени? А как се компенсират психически травми, за да могат тези българи да се върнат към живота? Истината е, че такива обезщетения не съществуват, а на мен ми е повече от неприятно, че имаше такава вълна на недоволство и завист от страна на някои българи. Възмутен съм и не намирам думи да изразя гнева и горчивината си.

Коментирай