Public Republic

Много ми е приятно да представя на вниманието на нашите читатели продължението на откъса от романа на Георги Гроздев “Плячка”, за който Вихрен Чернокожев споделя следното мнение: “Плячка” е философски роман за абсолютното като тайнство и като воля.”

Снимка: tetu

Глава 5 - Продължение

Георги Гроздев

Ловният Данчо замества Хънтъра. Данчовото куче се казва Шейх. Викат му Шехи. То е професор. Ханс е довел приятели в България. Гончето е на години. Компенсира бързината с опит. Ловците му свалят шапка. Говорят му на „Ви“. Возят го на седалката до шофьора. Втори ден преследват диви свине. Уж немците четат следи по снега, а са все изпреварени. Стадото минава преди тях.

Данчо описва броя на свинете. Сочи посока. Назовава местности. Открива тайни пътеки. Ловците са уморени, измръзнали, омърлушени. Само Шехи мълчи задълбочено. От време на време лае. По какво? Никой не знае. Ханс духа в шепите да ги сгрее. Данчо предлага глътка мерло от манерка.

Търсят дърво за мишена. Данчо носи за такива случаи железен тас, надупчван многократно. Тасът е окачен на клон. Гората ехти. При истинския лов изстрелите са един-два. Свинята няма да играе хоро пред теб, докато я улучиш.

Данчо си познава района и кучето. Мисли как ще се отчете и пред Хънтъра. Казва сериозно:
– Професорът надушва нещо. Ще взема да го отвържа.
Ловците се оглеждат. Тъкмо да проговорят и Данчо вдига ръка:
– Никакви цигари! Никакво говорене! Ловът продължава. Преводача! Преведи им го?

Готвят се за последна стрелба. Изнервени са, за да бъдат адекватни, ако дивеч връхлети. Всички искат бързи печалби. Предпочитат самохвалство пред чаша вино. Не е възможно все с истината да се живее!…

Гончето Шехи е спасено от тази човешка болест. То лети. Те се превръщат в леден вятър, който го следва.
Не минава много време и се вдига кучешка свада. Дочува се и квичене.

– Малко е. Заклещил го е. Държи го на място. Дави го – предава телеграмите си Данчо.
Смрачава се. Зимният ден се стапя. Данчо взима със себе си най-младия от групата. Нарежда:
– Палете огън! Чакайте!
Гората се преобразява. В нея нощем е страшно. Огнените отблясъци правят лицата дяволски. Мракът зад гърба е катранен.

Има-няма половин час и чуват Данчо да пухти:
– Идвай да помагаш!

Влачат прасе. Четирите му крака са сбрани в едно. Вързано е точно като вързоп. Дори не е одраскано. Оглежда новата си компания хем с ужас, хем с любопитство.

Пред хижата е стогодишният дъб. Данчо прехвърля въже през клон. Вдига животното във въздуха с краката нагоре. Застопорява въжето. От прозорците на хижата се разлива светлина. Ловците се редуват да галят Шехи по главата. Банални комплименти. Той не се трогва. Колко ги е слушал.

Влизат на топло. Гончето остава под клона, вързано и то на свой ред.
Разгорещени след аперитива, ръсят лакърдии. Шехи е уловил кажи-речи петдесет килограмово парче с остра зурла и чевръсти крака. Същински реактив. Браво Шехи, ти си гений!

Данчо провокира:
– Искам облог!
Те нямат нужда от агитация. Излизат навън с пушки. Не се сещат за изненадата. Канчето ли ще целят?
Данчо сваля нерезчето на земята. Ловците са учудени. Нареждат се в кръг. Данчо завира под вървите острието на ножа. Шехи не спира да се дере. Трудът му ще иде напразно.
– Кой го удари – да го вземе! А?

Един замах и нерезчето ще излети.
– Дръпни се! Дръпни се! – командва Данчо. – Я да видим кой е по бърз!

Острието на ножа изскърцва по въжето. Шехи ще скъса каиша. Животното лежи миг – два неподвижно. Не вярва на очите си? Или иска да запомни тези осветени лица? Кръгът се разчупва. В абсолютна тишина излита. Гръмват възгласи. Шехи е кръвно обиден, Данчо – изумен. Не му приеха облога. Не му се извиниха. Вместо това го обграждат с внимание. Данчо се отрязва за чужда сметка.

– На лов ли? Никога с вас на лов! – заканва се той.
Хънтъра разказва на гостите историята на кучето Шейх. Гостувал им арабски шейх. Нямали слука няколко дни и гостът скучаел. Обявил състезание по бягане с награда. Така слугите му го развличали. За да има изненади, предложил да се включат и българи. Отзовал се Данчо. Надбягал всички, какъвто е сух и дребен. С част от доларите си купил професора. Кръстил го с необичайното име Шейх.

——

– На плажа си с Наса. Пяната на вълните гали нозете ви. Морето е равно, зелено. Облаците на хоризонта са тъмни. Мислиш, че на пясъка жито не вирее. Защо се появява тази мисъл? В каква връзка?

Ето ги следите. Следи на тичащо момиче. Стъпки на едър мъж. Твоите стъпки. Загадъчни трипръстови знаци на гларуси.

Виждам как в утринта капанчетата по плажа са без продавачи. По рафтовете – о, Боже! – много бутилки с престижни етикети. Какво ли наистина има в тях, че толкова се осланят на рекламата си? Колкото повече харчиш, толкова по-малко имаш. Колкото по-малко имаш, толкова повече харчиш. Кръговратът на самоизяждането, на загубената мярка.

Ето го! Момичето е седнало на пясъка. Гледа към морето. Миговете, които си изтървал. Наса е по къси панталони и тениска. Боса е. Облаците прииждат с мирис на дъжд.
Наса гледа към хоризонта. Взира се в нещо скъпо и близко. Все едно вас вижда след дълга раздяла. Или иска да ви види оттатък опасната за преброждане вода.
Момичето търси хоризонт.

Морето изтръгва душата й. То я всмуква. Тя моли да є върне изгубеното. Опора търси.
Губи ли нещо момичето в момента, или пък печели? Във всеки случай то не е поредното тяло на пясъка, загърбило своята свобода.

Очите на Наса са очи на човек, който тепърва открива нещо или пък се прощава с него.
Гларуси ловуват този ден край скали. По камъните личат тебеширени бразди от отходния им канал. От скалите се хвърлят на пирон или с плонж търсачи на силни усещания. Под навес до пусто училище са се скупчили наркоманчета. Принасят в жертва самите себе си.
Гледат дълбокото и се дрогират от малодушие. И Наса е там!

– Не! Хиляди пъти не! – изрева Хънтъра.
– Била е там. Виждам я. Искала е да опита. Стои до момиче с капела.
Наса е направила крачка встрани. Само веднъж. Момичето с капелата знае нещо. То ще го каже.

Наса е жива. Ще се върне! В далечна чужбина е, но ще се върне! Нестинарката захлипа, зарида, а сетне взе и да вие.
„Да – каза си Хънтъра машинално, – вие като вълчица. Тая жена е луда. Да не би дъщеря ми да е бяла робиня?“

– Не съм луда, не съм луда! – изкрещя тя. – Сега си тръгвай! Уморих се. На пътя ти ще излезе сърна. Джипът няма да спре. Ще я убиеш. Не се кори. Така е писано.
Хънтъра настръхна. Тръгна замаян. Наистина сърна се хвърли под гумите. Дълго стоя с крак върху спирачката. Чувстваше се нищожен и жалък.

——
Чакат нерез. Снощи е засечен от гоначите. Ужасен лай се надига. Вилхелм се е скрил зад дъб. Отсреща е боровата гора. Каквото изфучи оттам – ще се катери по дерето. На ръба го чака той.

Две кучета вече излитат от гъсталака. Третото е подгонило лисица. Тя е с опашка като къделя. По петите й е. Значи иде ред на глигана. При свинската гонка лисиците из-скачат първи.

Тя се носи към неговото дърво. Колко пъти досега е мечтал за лисица, а тя все го е подминавала. Тази иде право в торбата. Много е близо. Различава цвета на козината й. Ако стреля, мисли си той, ще уплаши нереза.

Измъква се зад дървото. Показва є се. Дано се стресне и кривне. Навела е глава надолу и тича. Среща ли са си уредили? На три-четири метра е и пак не го забелязва. Кучето е изостанало в ниското. Най-после очите им се срещат. Озадачават се взаимно. Все едно Вилхелм ще я фотографира. Прикладва с отдавна освободен предпазител. Тя не се плаши. Кога друг път е виждала такъв тип?

Накрая той се предава на ловния си инстинкт. Натиска спусъка. „Майсторлъкът е да не избързаш, ама и да не се забавиш“ – спомня си Вилхелм Данчовите инструкции.
Фъ-ъ-ъ-ъш! – се чува. Оловото щръква от цевта. Тя оцъкля очи. Обидено се завърта кръгом. Хуква презглава. Кучето е успяло в залисията да приближи.

Тънка струйка дим се разнася към небето. Вилхелм е в капан. Бре! Бре! Бре! Ако дръпне затвора, може да експлодира барутът, останал в цевта. След бързи колебания отваря пушката. Бяло облаче като от цигара се понася от нея.

Мъчи се да измъкне оловото с върха на ножа. Не и не! Отсича тънка пръчка. Мека е. Огъва се.
Защо пи снощи? Защо взе този стар патрон от Данчо? И Хънтъра го насърчи. Как защо?! За слука!

Какво вижда? Кучетата следват нереза на почтително разстояние. Той мързеливо се тътри. Почти не им обръща внимание. Глигите му се белеят трофейно. Вилхелм вика, колкото му глас държи. Размахва пушката със стърчащото олово. Глиганът му хвърля поглед. Спира.

Какво прави Вилхелм ли? Поздравява го по този начин. Ще се разминат и никога няма да се срещнат. Така си мисли.

Нерезът продължава към него. Сякаш по дирята на лисицата върви. Ловецът се скрива зад дървото. Хуква. Още обикаля в кръг, когато чува:
– Удари спирачка бе човек! – бяха дошли гоначите.

Кучетата обидено го изгледаха от глава до пети.
– Защо търчахме? Защо се вряхме под глигански зъби? На мен червата ми се влачат, а той поздрави раздава – като че ли изпищя удареното куче.
Вилхелм разтърка очи. Така беше. Влачеха му се.

Снимка: Erwin Arno

*Пълният текст на романа “Плячка” може да прочетете на интернет страницата на издателство “Балкани”: www.balkani.eu

В една от следващите публикации ще прочетете интервю с автора на текста - писателя и основателя на издателство “Балкани” Георги Гроздев.