Public Republic

Интервю с младия режисьор Николай Павлов

Какви ти бяха първите впечатления от Прага?

Бях омагьосан от този свят, той е като топла длан. Топъл, приятен, мил, човечен, приказен град, сякаш уличките са строени за теб и преминаваш през тях като че ли си в дядовата ръкавичка. Град, който е строен с фантазия. Всичко, което е строено с фантазия, е красиво.

Прага наистина е романтична, но романтиката й не е кичозна. Това е град, който предразполага към общуване.

Какво ще споделиш за културния дух на Прага?

В Прага общуването е много непосредствено, срещите между художници, писатели, творци е страшно интензивно, както и самото живо изкуство, постоянно има фестивали в различни жанрове.

И е тъжно, че в България това не се случва по този начин, въпреки че и там има интересни островчета на културата.
Всеки град има различна атмосфера. Всеки град е като чадър, под който може да се скриеш, но този чадър има различна сянка и това е интересното.

Как би определил атмосферата на Прага?

Средно облачна с виолетови облачета. (Смее се)

Всичко около теб в този град е декор на някаква историческа пиеса, някаква приказка, тези културни ценности са ярки и запазени във времето и затова хората обичат да се връщат към Прага.

На всички, които са загубили романтиката си, предлагам да се върнат в Прага.

Какво препоръчваш на хората да видят в Прага?

Има утвърдени във времето туристически места - Карлов мост, Централния площад, улица Карлова, Храдчани, историческото място Вишеград, където са погребани бележитите им личности, Катедралата “Св. Вит”, многото готически храмове, католическите катедрали, не са едно и две локации, където човек може да помести собственото си въображение.

Добре е да се почувства и духът на съвременна Прага. Да влезете в едно хубаво кафене, като това тук, в което се намираме в момента - “Лувър”. Едно от най- красивите реномирани кафенета, основано през 1902 г., негови посетители са били Алберт Айнщайн, Кафка, Карел Чапек, писатели от Пен клуба, артисти, представители на чешката артистична култура. Един малък епицентър с артистичен трус е това кафе.

Атмосферата на Прага е неповторима, не може да бъде изказана с думи, човек трябва да я почувства. Това е като да облечеш ново сако, като дреха, която за пръв път обличаш. С много скрити джобове и постепенно откриваш, че тези джобове са пълни със съдържание. Дори когато ходиш безцелно, просто е радостно да наблюдаваш тези улици и хората в този град.

Как можеш да определиш характера на чехите?

Чехия е държавата на Швейк, изключителен смешен герой, който носи черти на чешкия дух. Бих могъл да сравня чехите с колекционери на марки, които не хващат марките с пръсти, а с фини ръкавици. Те са внимателни към хората, общуването е на друго ниво.

Как живеят българите в Прага?

Има много българи, емигрирали по различно време и по различни поводи. Има улици - “При Българина”, “Левски”, има български ресторанти и кафета.
Много са културните взаимодействия между българи и чехи. Първият министър на просвещението след Освобождението е Константин Иречек. Чувал съм от академичен преподавател, че чехите са основали три неща за първи път в България след Освобождението - първия оркестър, първия пивовар (в град Шумен) и първия публичен дом.
Има много българи, които са се вписали в културния контекст на Чехия - художници, композитори, асистент режисьор в “Лимонаденият Джо” е Йордан Балуров.

Има българи - лекари, политици, няколко български организации, млади хора, които издават собствени списания, други, които правят интернет страница, която популяризира България, за културни събития.
Името на България присъства в чешкия контекст.

Трудно ли един българин да направи кариера в Чехия?

Българинът не е приет с особено отчуждение. За чехите сме по-скоро екзотичен фактор от някаква балканска страна, за съжаление не знаят много неща за нас, има отрицателни наноси, които не са и без основание.
Свързват ни с географските ни координати - с морето, планините, добрата кухня, в същото време се знае, че българите са най- добрите производители на компютърни вируси.

Мисля си, че само изкуството може да бъде визитната картичка на една страна. Всичко друго в този глобализиращ се свят по някакъв начин е повторимо.

Изкуството в най-общ план, да творите нещо, ваша лична интелектуална собственост е ваша оригинална визитна картичка, единственият начин да не се забравя индивидуалната култура в света, в който има експерти и глобализация.

Чехите могат да бъдат приятели, те са мили. Почитател съм на идеята, че за чужденците трябва да говорим, ако не с любов, поне с обич.
Ние сме дошли в техния свят, по някакъв начин сме се социализирали, трябва да респектираме техните закони и норми, разбира се, не можем да бъдем и безгласни. Паразитиращо е да скочиш в друга култура и да започнеш безумно и жестоко да критикуваш, трябва да поогледаш хората около себе си, да се опиташ ги разбереш. Много по-лесно е да бъдеш категоричен, да кажеш, че другият е лош. Другият винаги е странен, знаем от пиесата на Сартр, “адът това са другите”, добре е човек да бъде толерантен. Когато сме в друга среда, да се научим да живеем с тях.

На какво те научи животът в Чехия?

Като живееш тук, просто се учиш на сравнение. Човек, който не сравнява, живее в асансьор с един бутон. Натиска копчето и отива на първия етаж. Когато отидеш в друга култура, виждаш, че има още един бутон, и още един етаж, и още един, и се качваш нависоко и виждаш нещата по-отвисоко, отгоре. От птичи поглед Чехия е интересна хубава, красива, добре подредена страна. По време на политическите кризи някой в България препоръча на сънародниците ни да излязат поне веднъж навън от страната и после да се върнат. Ние сравняваме, а така човек се учи на подобрение, чете, обогатява се, вижда.

Имат ли българите повече шансове в Чехия, отколкото в България?

Ако всеки си върши работата, без да се оплаква, и живее в хармония в себе си и останалите, може да се реализира добре навсякъде.
В Чехия може би възможностите за реализация са повече. Тя е в сърцето на Европа, в нея пулсира животът. Тук съществува държавна грижа за изкуството, създават се културни митове. Чехите предпочитат да гледат собствени филми, а не да подражават на чужди образи. Чехия е една друга, различна гледна точка.

Топосът, мястото не може да определи състоянието на човека. Всяко изкуство, което е автентично намира свой път, колкото и да е трудно това. Истинско изкуство остава. По-важно е човек да е в хармония със себе си, да обича нещата, които прави.

Следва второ интервю с Николай Павлов, в което той ще сподели с читателите на Public Republic гледната си точка за изкуството и съвременния театър.

P.S.
Ники, много ти благодаря за прекрасното интервю! До нови срещи!