Снимка: Aemaeth
Някак странно звучи животът. Като предишна мелодия. А толкова нови неща разказва.
Довчерашните илюзии стават реалност. Неочакваното става очаквано. И колко нови думи има в текста!
Разлюляното пространство очарова с изящество. Възторженият дъжд попива в душата. Слънцето издига дъгата си в усмивка. А там някъде една светкавица подсеща за несвършени чувства и освободени емоции.
Вървя под хитрия поглед на деня, обръщам се след красивите тела на жените, усмихвам се на собствените си мисли и усещам как всичко се подрежда. Изричам на глас банални думи, прескачам поредната локва и с бърз ход пресичам за другата страна. И там е същото.
Различен съм само аз. Дори дърветата са ми познати. Почти ми говорят. Аз трябва само да се заслушам. Но те говорят бавно. Аз бързам, нямам време за тихи и продължителни разговори. Защо? Нали и животът е толкова бавен. Бърза само времето. Цъка като часовник с току-що сменена батерия. Не ми се иска да сменям своята.
Вървя с достатъчно сигурна походка, мъча спомените в главата си, но така и не намирам подходящия. Пък и колко ли спомени имам? Няколко за живота, пак толкова – за любовта и още толкова – за бъдещето. Настигам старец. Безшумен и стреснат. Отърсвам се набързо от него, за да се размина с безобразния ритъм на тракащи токчета. И с безпощадния грим на една отминала вече младост. Добре че отнякъде едно малко дете с изящна радост дърпа майка си за ръка с надеждата да получи поредния си шоколад. Колко хубаво и делнично.
Колко ли думи вървят по улиците неизказани и неразбрани? И колко пъти трябва да ги повтаряме, за да ги усетим? Усещам се като мълчалив бъбривец. Останал с безгласното си слово, в очакване на разказвача. А той все не идва. Усещам само неговото присъствие, безфигурен, омагьосан, измислен. И се чудя дали да отнеса цялата тази приказка със себе си или да я подаря на първия срещнат. Защото приказка без читател и слушател е само една надежда. Нека поне тя се сбъдне.
Всъщност дойде време за прибиране. Изкачвам етажите, броя асансьорните шахти. Отключвам. Толкова тясно пространство, а толкова много живот. Някак си не се вместват. Очаквам утрото.
2 Kоментара за сега ↓
Julia Staneva // 19 май, 2007 //
Утрото е мъдро, свежо,
утрото е новото начало.
Някой ден, в ден обикновен
ще се събудиш озарен,
че си намерил точния човек,
целувка, закуска и тръгвате двама
и…пътят става по-лек!
anna-maria // 21 май, 2007 //
Текстовете на Goreto са определено много съдържателни, емоционални и истински. Потапям се в тях и откривам близки състояния на душата!
Благодаря за вълнуващия текст и поетичния език на тази творба в проза! Очарована съм за пореден път!
Коментирай