Михаил Белчев
Снимка: Aemaeth
Спъват ме листата, по които вървя,
голи клони зъзнат над мен и чакат.
Пак ли тях луната ще прегърне в нощта,
пак ли птици някъде ще заплачат?
Нищо, че е тъмно и студено сега,
искам тази нощ нещо да ти кажа,
Нищо, че ме пари по лицето сълза,
искам тази нощ нещо да ти кажа.
Мойта съдба ми дава сили да те забравя,
без да ми тежи,
и в самотата имам песни на самодива,
те осъмват в мен.
Тръгвам срещу вятъра, сред гора от ръце,
твоето лице тъй далеч остава.
Кой ли ще ме прегръща отсега и къде?
Никога няма да узнаеш!
1 Kоментар за сега ↓
Liza // 30 май, 2007 //
Много ми харесва и смятам, че е много готино, когато човек намира сили в себе си да мисли по този начин.
Коментирай