Снимка: Pal Berge
Емоцията да бъдеш себе си независимо как, къде или с кого е допинг, енергия за всеки, който я търси.
Интернет
Няма да говоря за възможностите на Интернет да бъдеш другиго – да се скриеш в nick-name, да се размножиш до неузнаваемост за самия себе си, да поиграеш, пофлиртуваш, да направиш от изявите си терапия за страхливеца в теб, самотника, неудачника, нехаресвания, нехаресващия се.
Защото е ясно като бял ден, че стига да искаш, можеш. Защото в тази възможност е и част от ширещото се мнение, че виртуалното общуване КОМПЕНСИРА, ЗАМЕСТВА, ПОДМЕНЯ, понякога до патология.
Ще говоря за възможностите на Интернет да бъдеш себе си.
Аз и ти във виртуалното измерение
Интересно е да се проучат реакциите ни, когато са налице алтернативни начини за идентифицирането ни. Дали човек ще предпочете безконтролно да си „разиграва коня”, разчитайки на анонимност, или ще прояви завишена отговорност към изявите си точно защото е намерил още едно място и още един начин да се самоизрази?
Дали отговорността ни пред нас самите е функция на познатостта, или е самостоятелна, безотносителна, себеизчерпваща се? Кога аз съм си аз – само когато съм сред близки и приятели, или винаги; когато ми виждат/виждам очите, или когато съм скрит/а зад екрана на компютъра и не виждам дори собственото си отражение?
Вярвам, че отговорът на горните въпроси не се свежда до осъзнат избор, а до натурата на човека. Ако казваш нещо само защото си анонимен, нещо, което би си спестил, ако отсреща те познават, то ти имаш проблем със себеидентификацията си или пък проблем в общуването.
Ако го казваш ВЪПРЕКИ условностите на виртуалното общуване, значи си честен със себе си и с хората около теб. Тогава именно, вместо само да компенсираш липсите от реалния си живот, получаваш златната възможност да те намерят нови и нови хора, с които личното ти пространство да се разшири до неузнаваемост.
И виртуалното има реалния шанс да заприлича на реалното. Не да го измести, замести или изземе, но да го продължи, разшири, допълни. В този смисъл, виртуалното и прилежащата му реалност, които по определение само „симулират” и имат затворено компютърен периметър, надскачат заложеното по определение, а и по замисъл, и не просто „го докарват на ефект”, а случват нещата – рефлектират в истински емоции, в дълбоки преживявания, търсят начин да продължат и в осезаемия жив свят.
(virtual ‘something that is simulated in a computer, or which exists on-line”; virtual reality – ‘A reality that is only based in the computer’ – http://en.wiktionary.org/wiki/virtual.)
Пристъпването към виртуалното общуване като към истинска себеизява
Избирателността по отношение на темите, реакциите, тона на общуване свидетелства за филтър на съзнанието, при което истината често е потрупана от съображения (да не се бъркат с възпитанието, нито с изискванията на комуникативната ситуация, които са задължителни в една култура, наричаща себе си цивилизована).
Става дума за лъжата да представиш себе си предпазливо и обиколно, да избереш нетипична за стила си витиеватост или автоцензура само за да запазиш себе си за най-близките.
Ами ако близките не са се свършили и безграничното виртуално е приютило незнайни духовни сродници?
Изричайки на глас нещата, и във виртуалното си скривалище имаш шанс да ги осмислиш чрез неподозираната чужда реакция и в това да има едно лековито „Еврика!”.
Виртуалното е не просто модерно и с това противоестествено, фалшиво, довреме; то е специфична реалност, която със своите закони и правила обогатява личните ни граници и налива вода във воденицата на себепознанието. Въпреки условния, игрови елемент на съществуването му, то е възможност да изиграеш роли от различни сюжети, да се прочетеш, пишейки, да се нарисуваш, съзерцавайки…
И дори да сбъркаш репликата или изкривиш щриха, защото ръката е трепнала, никой няма да те осъди прекалено сурово.
Виртуалното не ти отнема свободата, защото те харесва какъвто си. Ти, с твоята енергична различност, си неговата кръвоносна система, живият му пулс.
Една модерна приказка за винаги изненаданите ни сетива! И както някога, в детството, минутите за игра изтичаха неусетно (ядяхме на крак филията с лютеница и сто „още малко” не преборваха родителския напън „да се приберем ВЕДНАГА”), така и сега времето ТАМ, във виртуалната другост, изтича неусетно. И тогава, и сега, ние не просто играем (за едно дете играта е същинският му живот), а живеем, забавлявайки се.
Снимка: marvins dad
4 Kоментара за сега ↓
Julia-S // 15 апр, 2007 //
PC е безспорно най-уникалното откритие на човека и за човека. Но е МАШИНА, без чувства, мечти, реалности. Мрежата не прави хората по -мъдри и лесно може да помогне за унищожаване на човешките им достойнства. Универсалната природа на Мрежата е в състояние да удовлетвори както възвишените, така и неизменните потребности на човека, но предъвкваната, смляна, зле поднесена информация /понякога и недостоверна/ едва ли ще помогне на някого да открие себе си, или да “компенсира, замества, подменя”, камо ли да се изявява. Пред кого? За каква споделеност и съпричастност говорим тогава?
Ако пишеш нещо, изразяваш себе си, но не с цел да се харесаш някому, или да играеш някаква игра с непознати хора на “Не се сърди, човече “. Впрочем, както изглежда, повечето хора на сайта са много добри познати. Поздравления, ласкави думи … И защо ли в момента се сещам за книгата на Агата Кристи “Десет малки негърчета”?!
Ironman // 15 апр, 2007 //
Мрежата има положителни и отрицателни страни, това е ясно.
Няма нищо негативно във факта, че в повечето сайтове хората се познават помежду си, за мен пространството на дадено интренет издание е нещо подобно на клуб в модерния вариант на думата.
Хората се събират (в случая виртуално), за да общуват, да се наговорят, да поспорят, да си разменят някакви реплики, мнения и информация. Усещането, че тези участници са близки и познати, е нещо нормално. Дори се хващам, че понякога искам да се запозная с някои от авторите лично или пък ми се струва, че с други се знаем открай време, макар и да не сме се виждали никога.
Странно, модерно и многопосочно явление е Интернет пространството. За мен е определено голяма придобивка за цивилизацията!
lenn // 15 апр, 2007 //
Ама за какви негърчета става въпрос? Нищо не разбирам!
Що се отнася до компютъра - да, той е само машина, ама тук никой не се е и опитвал да му придаде “чувства, мечти, реалности”… В ръцете на човека обаче… току виж - се появили “чувства, мечти, реалности”.
gravitation // 17 апр, 2007 //
Много кратко и много бегло (поне засега) за отворения от статията “прозорец”, в който са концентрирани мисловни есенции, емоционални факти, провокации; може би просто нюансиране, може би още малко “систематика”:) :
Човек е толкова много неща едновременно - но понякога актуализира една част от себе си, друг път друга. Понякога актуализира и неща, които допреди това не е осъзнавал, че съществуват в него. И оттук: дори онова, което човек не е, но изведнъж в едно анонимно интернет-пространство започва да играе, че е, представлява не «лъжа», а актуализиране на спящите в него алтернативи, разширяване на вътрешните граници, и – ако бъде осъзнато като такова – лично преоткриване.
Истината е, че няма реалност, която да не творим чрез виртуалността си: и най-грубият практичен смисъл е въпрос на възприятие, точно както и идеалистичните измерения на света са почвата, от която можем да сътворим живота си такъв, какъвто го искаме. С други думи, светът е онова, което актуализираме от него /=”виртуализираме” от него/.
Или систематизирано:
1. написаните (= актуализирани и виртуализирани) черно на бяло думи са осъзнаване на собствените предпочитания, цели, приоритети.
2. добре намерените думи СЪЗДАВАТ предпочитания, цели, приоритети – ако не си осъзнал привлекателността на нещо във виртуално-мисловен или виртуално-емоционален план, няма как да пожелаеш да го превърнеш в действителност.
3. оглеждането на собствените предпочитания, цели, приоритети през чужда гледна точка и чужди емоции може да бъде невероятен тласък.
4. написаното е архив на вътрешните ни прозрения, банка на емоциите ни. В “материалния” свят изживяваме в неписмен вид много силни неща, казваме си с хората в неписмен вид много дълбоки или въздействащи или променящи живота ни неща – хубавите усещания обаче са ефирни по природа и изтичат между пръстите ни, малко от тях натрупваме в себе си, за да градим върху тях. Писмената комуникация е начин да съхраним малко повече от нещата, които си струват в живота.
Още малко за “лъжата”: намирам, че псевдообщуването и псевдоконтактите много по-често ги произвежда забързаният свят на ежедневието, не виртуалният: в писаното слово човек е есенцията си, прониква до дълбини на същността си и до дълбини в същността на другите много по-лесно и концентрирано.
Нещо повече: мисля, че след осъзнаването на пропастта между света на реалното и света на онова, което би било хубаво да бъде, но не е, единственото смислено нещо е човек да се опита да намери симбиозата между световете: да потърси възможност идеализмът и виртуалноста му да се претворят в някаква лична действителност. Според мен филмите именно това правят, книгите именно това правят, силните хора с развити сетива това правят: при тях наркотичният глад за друго измерение на смисъла става малко по малко материална възможност за друг живот.
Всъщност коментарът надхвърли границите на “краткото”, кратък е само по отношение на темите, които отваря статията:)
Коментирай