Public Republic

Поезията е докосване… или неслучено такова.


Снимка: wellingtondany

Когато става дума за срещата с една лирическа творба, обстоятелствата, които съпътстват възприемането й са много и субективни. В още по-голяма степен това може да се твърди за поезията, четена в превод.
Тя именно рискува в огромна степен да подмине читателите си, защото тук особено значима роля в общуването творба-читател играе нестандратният посредник - преводачът.

Познанието на чуждия език е задължително, но абсолютно недостатъчно условие, за да се преведе адекватно творбата (съзнавам, че “адекватно” е спорно определение, тъй като поезията по презумпция е непреводима). Превеждането на поетически текст граничи с творчеството, затова личният поетически усет на превеждащия е особено важен и би му усигурил повече възможности да ПРЕтвори текста, отколкото простото търсене на лексикалния еквивалент в преводния език.

Ако трябва да приложа пример за успешен превод, то името на Валери Петров е познато на всички, и смея да твърдя, че на преводите му дължим силата на Шекспировото слово. (Ще отбележа специално изненадата си, че Гео-Милевият превод на Шекспир е напълно различен и доста по-слаб за мен. В този случай поетическият усет на двамата преводачи е безспорен, но подходът им към текста дава различен резултат по отношение на възприемането. Дали това е обективно наблюдение, или причината е във факта, че сме израснали с “варианта” на В. П., не знам.) Всъщност представяте ли си прочутия Хамлетов монолог във вариант, различен от запечатания в съзнанието ви? Би било като да ви подменят оригинала… Няма да го позволите, нали? Ето в това е силата на успешния преводач - да си извоюва правото да идентифицират превода му с авторското слово.

Поводът да напиша тези няколко реда са два варианта на стихове на Емили Дикинсън, на които попаднах.

Първите ми срещи с поетесата са някъде далеч в юношеството - влюбих се в нея от пръв прочит и до ден днешен помня наизуст отделни строфи, които за мен са рефрен на отделни житейски отрязъци и музика за душата…

По-късно разбрах, че съм имала късмет да заобичам Дикинсън чрез преводите на Цветан Стоянов. Почувствах се истински разочарована, когато години по-късно потърсих стиховете на поетесата и попаднах на друг превод (съзнателно няма да посоча името, за да не засегна неволно преводачката), който не ме докосна изобщо.

Ще приложа двата варианта на един и същи текст, за да илюстрирам моята разлика между обикновен превод и пресъздаване:

Аз съм никой. Кой си ти?
Ти също ли си никой?
Тогава става чифт от нас.
Но ти си трай. Кой ги знай?
Ще ни изгонят май.

Как ужасно е да бъдеш никой!
Така изложен - сякаш жаба.
Юни цял пред всички
името ти да излагат от зори до мрак,
повтаряно от удивено блато!
………………………………………………….
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!
………………………………………………….
Оригиналът:
I am nobody! Who are you?

I’m nobody! Who are you?
Are you nobody, too?
Then there’s a pair of us - don’t tell!
They’d banish us, you know.

How dreary to be somebody!
How public, like a frog
To tell your name the livelong day
To an admiring bog!

Ето и още едно стихотворение на Ем. Дикинсън в различни преводи… Да поиграем на “Кой е по-добрият стих?”

От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.
………………………………………………..
За да си направиш прерия
ти трябват пчела и детелина,
и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
когато
пчела и детелина
няма.
………………………………………………..
Оригиналът
Tо make a prairie it takes a clover and one bee,
One clover, and a bee,
And revery.
The revery alone will do
If bees are few.