Public Republic

Денят на жената сигурно има своето историческо значение и своята роля за утвърждаване на основните демократични принципи, като равноправието например. Със сигурност може да се говори много за онези времена и за онези силни жени, намерили смелост да защитят правата си!

По-актуален ми се струва друг въпрос: Как днешните жени осмислят този ден - чакат ли го, радват ли му се, вълнуват ли се, празнуват ли от сърце?

Ще ви разкажа как аз трансформирах с годините личното си усещане.

Като дете обичах 8 март като Ден на мама. На този ден всички вкъщи успявахме да я направим специална. Тръпнехме в очакване да я изненадаме. Беше страхотно да прибавя към парите на баща си и свои “спестявания”, за да участвам наравно; да обикалям магазините тайничко, като подготвям изкусни лъжи, в случай, че Я срещна случайно… Цветята купувахме предишния ден, за да бъде изненадата й още в леглото. А зимата в моя високопланински град все още вилнееше. Знаете ли как оцеляват крехки лалета на минусов студ? Имаше куриозни случаи. Да се скрие подаръкът, беше другата сериозна задача, решима само със шпионски усет. Винаги успявахме - до степен, че майка ми, която подозираше ежегодно, че “нещо й готвим”, се впускаше да търси из къщи, но… ВИНАГИ БЕЗУСПЕШНО!!! Така си и остана - и до ден днешен я зачитам и обичам да го правя!

Когато аз станах жена и трябваше да посрещам вече лично празника, не пренесох традицията. Мразех този ден. Беше ми изкуствен и наложен. По-скоро го бях превърнала в Ден на наблюдението.

Забавлявах се да гледам как едни мъже, иначе нескопосани кавалери и кухненски грубияни, тичат разпокъсано нагоре-надолу, влизат в козметични магазини и купуват най-яркочервеното червило на света, което пак е добре, щото детето ще си боядисва куклите…

Други пък решават, че една тенджера под налягане ще облекчи иначе заслужения гърч на онази с ролките и вечното мърморене (човек един вестник не може да прочете от нея!).

В магазина за дрехи с изненада откриват, че не знаят габаритите на благоверната и се почват едни примижавания с очи, търсят се спомените на ръцете… а после сутиенът пак не става. Цветята носят така, като че са им дали да гушнат новородено, а каква ли буря кипи по повод грешните пари, дето струват (в една салата винаги има повече смисъл). Костюмите и одеколонът отдалеч издават вълнение, подобно на онова от абитуриенския бал - баби, лели, възел и много очаквания как си блеснал и възмъжал.
Изобщо, смешна работа!

Жените пък тръпнат за най-спешъл банкета, счупват се от пазаруване на токчета и копринени роклички, свенливо се усмихват на най-широкомащабната акция - ВСИЧКИ жени непременно да се почувстват ЧОВЕК поне за един ден. И са едни роли, едно театро…

Тогава се чувствах ИЗВЪН и НАД тази условност. Имаше мъж до мен (през описвания период различен все пак), получавах ежедневно цялата възможна любов и внимание и не исках някой да ме превръща в ОБЕКТ ЗА 1 ДЕН! Това беше и в наше общо, на мен и партньора ми, съгласие. Стига соц реализъм!

ПОСЛЕ обаче, като понавъртях стаж в брачното поприще (изобщо не е в СРЕДАТА, а е замислено като ДО КРАЯ), взех да се улавям в очаквания. Лоша работа, щото е трудно да не те разочароват. После пък взех да се правя, че мисля като преди (няма такъв празник!), за да ми е по-лесно, като не се случи…

За моя огромна радост обаче, без фанфари и пресиленост, човекът до мен успява фино да погали капризната струнка в мен. Може би защото той също не обича празника… пък усети, че остарявам, или пък романтиката никога не е в повече… Знам ли?

И най-важното - не забравя, че през всички останали 364 дни в годината имам нужда да съм специална!