Костадин Русев
Снимка: Evgeni Dinev
И все пак може би аз няма да съм мъртъв.
От тялото ми в теб частица има, дъще моя.
Ще се отроня като камък от скала откъртен
и ще изчезна някъде на сипея в пороя.
Тъй песъчинките към дъното отиват
и на брега с вълните вече не играят.
Под тежестта на морските обятия се скриват,
но са щастливи, че изчезват във безкрая.
Ще дойде ден, във който ти ще чуеш стъпки
и шум от странен вятър, непонятен.
Не се плаши от тайнствените тръпки
на този шепот, тъй невероятен.
При теб ще дойда с ласката на слънце,
със полета на птица непозната,
която ще поиска малко зрънце
и нежно ще те клъвне по ръката.
Не се плаши, а погали я нежно.
Тя ще отлитне някъде в простора,
и на небето в синята безбрежност
ти ще дочуеш гласове на хора.
Постой така самичка на балкона
след птицата, политнала към небесата.
Аз ще те гледам някъде от небосклона
и ще те галя с ласката на пролетния вятър.
1 Kоментар за сега ↓
brum4iloto // 17 мар, 2007 //
Много трогателно и дълбоко стихотворение. Замислих се за много неща от живота. Понякога не ценим родителите си достатъчно и не усещаме, че и те са чувствителни, въпреки че не го показват винаги. Натъжих се…
Коментирай