Public Republic Art Studio

Малки илюзии

19 февруари, 2007 от · 11 Коментара

romance.jpg
Снимка: Pensiero

Утрото дойде натъжено, навярно от навяващия изоставеност дъжд навън. А това ме накара да си спомня лятото и едва доловимия мирис на несбъднатост.

Никога не съм била толкова близо до осъществяването на желанието ми както тогава, през май.

Беше последният ден преди тръгването ми обратно, бях с приятелки в едно кафе, а смехът ни изпълваше пространството. В този миг ме сграбчи някакво непознато чувство, усетих нечий поглед върху себе си. В следващия момент пред мен застана млад мъж, чието лице ми изглеждаше много познато. “Здравей, не си се променила много!” – каза той. “Ти също.” – изрекох една лъжа, защото не бях успяла преди това да го позная.

Лицето, срамежливата му, едва доловима усмивка развълнуваха морето от спомени. Да, тогава бяхме на 16, първият учебен ден, неговата красота и недостъпност, това, че бяхме родени в един и същ ден. “Нека да се видим довечера, ако имаш време” – предложи той. Съгласих се.

Срещнахме се навън, учудена приех идеята му да седнем на една пейка под открито небе. Заровени в спомени си говорихме дълго. Смяхме се, споделяхме си толкова съкровени неща, неусетно беше се стъмнило и нощта беше се спуснала над нас. Той ме наметна със сакото си и продължихме да философстваме, витаещи между минало и настояще.

Беше започнало да се разсъмва, когато си тръгнахме. По пътя за вкъщи той ми каза, че не е необходимо да минат още десет години, за да ми сподели нещо, което винаги е таял в себе си. Тогава, в нашите ученически години, той е бил влюбен в мен. Изтръпнах. Та нали по онова време и аз бях хлътнала по него, после се появи Ники и чувствата ми си останаха несподелена тайна.

След като ме целуна по бузата, Валентин си тръгна. Бях като поразена. Не можех да заспя, станах и започнах да си приготвям багажа, а чувството за време и за реалност просто ми се изплъзваше. Мислите ми пърхаха като пеперуди, нямах власт нито над тях, нито над емоциите си.

Качих се в автобуса, а цялото ми същество беше сякаш се устремило в обратна посока. Непозната за мен.

Телефонът ме изтръгна от унеса ми. ” Моля те, върни се! Не можеш да си тръгнеш точно сега, когато отново те срещнах. Искам да те догоня, да те върна!” – чувах гласа на Валентин. Пътят се беше извил към някакво голо място, където нямаше и помен от трева. Чувствах се силна и слаба едновременно, беззащитна и оголена.

Как да обърна посоката на времето, да захвърля изграждания с усилия живот извън родината? Не бях способна на това в този момент. Не слязох от автобуса, не тръгнах обратно към нещо загубено и открито, пробляснало за миг. Миг, поел в себе си вечността. Понякога твърде късно разбираме какво всъщност пропускаме и губим завинаги.

Така започна тази малка илюзия. От този миг телефонът се превърна в моята опора, надежда, упование. Всеки ден се чувахме с Валентин, говорехме часове наред. Сякаш някаква врата се отвори за мен, за чието съществуване не бях и подозирала. Небето изглеждаше недосегаемо, но същевременно малко, като да го побереш в шепа.

Преобразих се. Започнах да вниквам в нещата около мен много повече, сякаш за първи път проглеждах и в мен преливаше яркостта на цветовете. Смеех се без причина, бях късче слънчев възторг и лека като като перо на птица. Живеех чрез миговете споделеност, въпреки разстоянието и далечността.

Валентин беше извикал у мен някаква непозната същност, романтична, нежна и много крехка. Залезът е особено красив тази вечер, кълбото на слънцето стои недосегнато от тъмнината, усещах как се разтварям в тази неповторим миг, в който не бях сама, в който разказвах себе си на толкова близък за мен човек.

Бях се влюбила. До безумие. Тази любов съществуваше като че ли само в мислите ни. Отвъд време и пространство. Малка илюзия. Една красива фантазия, но по-силна от реалността.

Бях готова да направя всичко за този човек, обичах го, а не бях го целувала дори. Допуснах Валентин да надникне до най-съкровените кътчета на същността ми, да проникне в мен. Може би си го доизмислях, но чувствах невероятна близост и как душите ни преливат една в друга. Усещах, че и той ме обича. Никога не си казахме това.

Нямам спомен да съм обичала някога така необяснимо, както в тези няколко мига, отронени от пролетта, които се стопиха един ден. Завърнах се за няколко дни в родния град след три месеца трепети и разтърсващи чувства. Но не срещнах Валентин. Така и не разбрах защо се случи така, че в мига, в който илюзията можеше да се влее и доизвае реалността, това се оказа невъзможност.

Никога повече не съм била толкова близо до сбъдването на желанието ми. И толкова далеч.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

11 Kоментара за сега ↓

  • brum4iloto // 18 фев, 2007 //

    Много ме трогна и много ми хареса този разказ. И аз съм попадала в подобна ситуация и съм изживявала подобни моменти. Тези мигове те карат да се чувстваш някак извън времето и извън рамките на реалността. В тези мигове човек усеща, че наистина е жив и щастлив. Те го изпълват с живот. За жалост често сме безсилни и не можем да се решим да сграбчим такъв един миг и да го запазим за себе си. Ние продължаваме по пътя, който вече сме поели, и от страх да не изгубим вече познатото, и от дълг да изпълняваме вече поетите задължения не смеем да сграбчим мига. Може би ако бяхме превърнали илюзията в реалност, едва ли щяхме така ярко да си спомняме за нея. Понякога е по добре да открехнеш нечия врата и да се полюбуваш на обстановката, без да влизаш, да се порадваш на цвете, без да го откъсваш или на картина, без да я притежаваш. В опитите си да направим дадена илюзия реалност, ние изживяваме неповторими мигове. Те винаги остават в съзнанието ни и ни топлят дълго, когато попаднем в сивото ежедневие. Когато миговете ги има, разбираме, че има и друг живот, в който като че ли времето е спряло. Живот, каращ те да усещаш със всичките си сетива. Това е един вътрешен въображаем свят, който ни съпровожда цял живот.
    Но…….. за нещо си много права, Натали, че
    “Понякога твърде късно разбираме какво всъщност пропускаме и губим завинаги”.

  • rock // 18 фев, 2007 //

    Илюзия и реалност са две различни неща, и… слава Богу. Има хора пък, които живеят само с илюзии и само от време на време “слизат на Земята”. При такова “приземяване” има опасност да се поударят повечко.

    Сънят на илюзията е сладък, но събуждането понякога е горчиво…

  • Велина // 18 фев, 2007 //

    Първата мисъл, на която ме наведе разказът ти, бе как чувствата ни често стават жертва на неизречеността между двама души и как взаимното мълчание осуетява нещо красиво, на което му е писано да се сбъдне…Или пък може би не, както ни подсказва краят на историята. Може би наистина има неща, които само за малко се прокрадват в живота ни, за да ни припомнят кои сме, какво търсим, кой е пътят ни, и после си тръгват от нас. Може би, за да не загубят никога вълшебното си въздействие…

  • RICH // 19 фев, 2007 //

    Злокобна е гарата нощем.
    Надежда е безсмислена дума.
    Време е да вземем друг влак.
    Но влаковете до един са заминали.
    Няма път назад, за там , откъдето сме тръгнали.
    Джек Хигенс

  • Julia-S // 20 фев, 2007 //

    Животът е една илюзия… Малки или големи, илюзиите и мечтите го оцветяват в 7-те цвята на дъгата и техните нюанси. Затова е и безценен! Само че ние, хората, осъзнаваме това твърде късно и много често позволяваме някой друг да разбие НАШИТЕ мечти и илюзии! Човекът до теб?!… Може да те издигне до небесата и да разкриеш неподозирани неща за себе си!
    Но може и така да те смаже, че сам да не можеш да се познаеш! Все пак по-висши сме от животните и имаме мечти и илюзии. Все още…
    И въпреки всичко… Напук на всичко…
    Дай Боже!

  • Vanya // 20 фев, 2007 //

    В доизмислянето е магията! То ни прави творци и отваря “края на историята” за свободните ни прочити, то довършва иначе несъвършените човеци, които срещаме по пътя си, то разкрасява чувствата ни, отнемайки им възможната болка и разочарование. Несбъдването е най-жестокият избор, който една душа може да направи, но и най-мъдрият, защото така съхранява мечтата!

  • Milenka // 20 фев, 2007 //

    Малки или големи, ИЛЮЗИИТЕ май движат човека напред и нагоре…!

  • gravitation // 21 фев, 2007 //

    Ах, присъствията-фантоми в живота ни… Наричам хората, които не участват в ежедневието ни реално, но – проникнали по някакъв начин в красивата сфера на душата ни – обитават мислите, емоциите, представите ни, «хора-фантоми». Те обикновено привличат към себе си всички онези желания, които прекалено материалните хора около нас не успяват да провокират, включително и всички свръхочаквания, които една действителна връзка не би допуснала. Несъзнателно почваме да влагаме в тях всички приятни и вътрешно значими представи, които няма къде другаде да вложим и да заместваме реалното с желаното, заселвайки неизвестността между себе си и тях с всичко, което ни липсва; разстоянието и непълнотата на присъствието им е вакуум, който засмуква все повече и повече от нас. Започваме да инвестираме чувства, които няма начин да проверим в действителността, нито пък имаме желание да изоставим, та те ни зареждат, те отварят у на с неподозирани сетива.

    Човекът-фантом може да бъде за вътрешния ни свят съкровищница, но обикновено е необходимо самоотричане и вътрешна дистанцираност, за да го допуснем без сътресения от сферата на въобразеното за него в сферата на осезаемото. Вътрешна сила, за да остане и пиедесталът, независимо че фигурата е слязла и е прекрачила прага ни. Може би непрекрачилите просто ще я натрупат? – някога, с някого…:)

  • Free Soul // 20 сеп, 2007 //

    Разказът ме развълнува и ме изправи пред въпроса кое е по-добре – сбъдването на желанието или илюзията. Хареса ми и това, че творбата не дава отговор, а предизвиква към размисъл и емоционално съпреживяване.

    По този повод ще цитирам мисълта на един мой любим писател – Бърнард Шоу:

    “Има две трагични неща в живота. Едното е да не ти се изпълни най-силното желание. Другото е да ти се изпълни.”

  • La Luna // 27 окт, 2007 //

    Неосъществената любов е нещо много красиво, нещо неподвластно на земния прах.

    Осъществяването на мечтите за мен лично е нещо до голяма степен разочароващо.

    Предпочитам копнежа, съзерцанието и очакването пред осъществяването на желанията.

    Открих много близки за мен неща в този разказ.

  • oxymoron // 23 апр, 2008 //

    “Реалността е фалшива. Мечтите са истински.”
    Тупак Амару Шакур

    По повод разказа, който ми хареса, смятам, че само илюзиите и мечтите са истински.

Коментирай