Снимка: Mark Seliger
“И всички най-прекрасни неща на света са толкова прости, тъй ми се струва на мен”
Една Милей
Думата ми е за простите, азбучни истини. За онези кратки, разпръснати мигове, които могат да придадат нов смисъл и неочаквано очарование на връзката между двама души.
Човек има нужда да си припомня някои уж до болка познати неща от живота, които ежедневният ритъм понякога замъглява за погледа.
Как може да се направи най-доброто от една връзка, за да бъде тя пълноценна, жива и истинска? Времето, характерите, различните обстоятелства влияят върху чувствата между двама души през годините. Любовта е крехко, нежно и неподразбиращо се от само себе си чувство, не е даденост и непроменимост. Тя е нещо, за което си заслужава всеки ден да мислим и посвещаваме част от себе си, за да можем да живеем в нейната хармония и необятност.
Предлагам ви няколко размисли по този въпрос и ще се радвам да потърсим заедно своите истини и прочит по тази тема.
Приемането на другия
Често сме готови по-скоро да приемем чужди за нас хора с техните недостатъци и грешки, отколкото онези, с които споделяме живота си. Нерядко се случва да мърморим, да сме недоволни и да търсим преди всичко негативното у другия. Естествено е важно да споделите онова, което не ви харесва и смущава. Не е необходимо да се вкопчвате в дреболиите, които не отговарят напълно на представите ви.
Просто приемете вашия партньор такъв, какъвто е!
Всекидневието
То има своето коварство и клопки. Хората свикват един с друг и онова, което в началото е предизвиквало интерес и любопитство, може да започне да ги дразни и изнервя с времето. Съществува опасността да сте започнали да приемате другия като даденост. Нарушете всекидневния поток от случвания, като всеки отново измисля неща, които биха могли да изненадат партньора. Предприемете просто нещо особено, различно!
Работата
За всяка връзка трябва да се полагат грижи, изискват се внимание и отдаденост. И двамата партньори трябва да са готови да правят неща в името на връзката.
Разпределението на задълженията
Традиционните “мъжки” и “женски” задължения са отживелица. Онова, което трябва да се свърши, трябва да разпределите справедливо, така че и двете страни да са доволни.
Съзнанието
Всяка връзка е в резултат на решение да я има. Вие разполагате в буквалния смисъл с всеки ден, час и дори и миг, за да решите за пореден път “за” или “против” тази връзка. Затова трябва да сте наясно, че съвсем съзнателно сте с този човек, а не с някой друг. Би било чудесно да носите съзнанието какво означава този човек за вас.
Възхищението
Това силно и вълнуващо чувство! Спомнете си, че преди всеки жест, всяко изречение на вашия партньор са били повод за възхищение. Чувството на влюбеност не е като в началото, но вие можете във всеки миг отново да се възхитите на партньора си.
Възхищавайте се на любовта си, на всичко, което заедно изживявате и постигате; което имате и мечтаете да направите заедно!
Чарът
Често чарът на другия е бил онова, което ни е приковало към него, магията, с която ни е привлякъл. Може би с течение на годините някои пренебрегват външността си и необходимостта да изглеждат винаги добре, да излъчват очарованието си. Заслужава си да се стараем да останем привлекателни, да умеем да подарим комплимент, да омагьосаме отново партньора. Да пофлиртуваме един с друг и да покорим другия отново и отново със своя чар.
Следва продължение…
10 Kоментара за сега ↓
anna-maria // 9 фев, 2007 //
Да, любовта между двама души не е асолютно достатъчна, за да бъде връзката между тях щастлива. Ако единият партньор спре да се развива например, това може да доведе до нарушаване на равновесието и до нараняване на любовта. И в крайна сметка любовта да си отиде.
Ne-Da // 9 фев, 2007 //
Обикновено човек се дразни на най-близките си, защото най-дълбинно ги познава, а и защото “странностите” на чуждите лесно могат да се приемат за част от многообразието на света,т.е. нещо обективно, с което не ни се налага да се справяме ежедневно. Изборът на партньор свежда това многообразие до него/нея, а това вече е причина широкият възглед да отстъпи място на претенциите за живота такъв, какъвто искаме да бъде.
Понякога, докато се гневим на най-скъпия си човек, всъщност се гневим на себе си - причината е, че сме неудовлетворени от живота си, нещо куца в момента… Така сме устроени, че понякога имаме нужда да прехвърляме отговорността или непременно да намерим виновен, което е “удобно”, когато наоколо има някой - този някой най-често е любимият човек.
Всъщност си мисля, че имаме склонността да се идентифицираме с партньора си - и в доброто, и в лошото. Когато сме щастливи, той/тя е част от щастието и има заслуга за него; когато сме нещастни - също. Ако другият познава този механизъм, би бил по-толерантен към тези моментни състояния, дори би приел доброволно и самоотвержено ролята на буфер, докато “бурята отмине”.
Milenka // 9 фев, 2007 //
Успешното партньорство - хубава тема, провокираща дълбоки и разнопосочни размисли…..Да започнем оттам, защо точно това е човекът!? Според източните философии - хората, с които сме в настоящия живот са хора от минали животи. Партньорът - също! Успешна или не, всяка връзка трябва да се изживее,за да ни издигне към по-високото ниво на съвършенството!…
GO // 9 фев, 2007 //
Всъщност си мисля, че имаме склонността да се идентифицираме с партньора си - и в доброто, и в лошото. Когато сме щастливи, той/тя е част от щастието и има заслуга за него; когато сме нещастни - също.
Много правилно - мисля, че тук е ключът… Поне в това отношение…
Julia-S // 9 фев, 2007 //
Човекът до теб в работата, в семейството, в тъжните и радостни моменти от живота ти - какво по хубаво
от един синхрон между хората?
За съжаление обаче , всички ние сме тъй
различни /а може би е за добро?/. И е
много , много трудно да срещнеш хора,
които мислят като теб , чувстват като
теб ,действат като теб…………….
Ключът е никога да не спираш да
търсиш! Ако се откажеш дори за миг,
то ти си загубен! Изход има !
rock // 10 фев, 2007 //
Основна предпоставка за “доброто взаимодействие” е любовта. В нейно име човек е готов на отстъпки, жертви, компромиси.
Когато, обаче чувствата се поуспокоят, излизат наяве и недостатъците. С течение на времето, ежедневието води до еднообразие. Някои хора започват да гледат с по-други очи на любимия си.
Ако уважението, привързаността, толерантността, разбирането, доверието, способността на компромиси, избягването на необмислени нараняващи реакции и на грубото, властно налагане от страна на двамата не присъстват в техните отношения, по-добре да си кажат “довиждане”. Т.е. любовта не е само “любов от пръв поглед” или “ден до пладне”. Развитието също е любов, без нея то не съществува, тя пък е предпоставка за него.
“Който търси, той ще намери”, само от много търсене “Да не остане човек от два стола на земята”. Да не забравяме, че всеки човек си има недостатъци, идеални хора няма.
Важно е да се оценява любовта на другия и това, което той прави за нас. Най-лошият враг на любовта и една хармонична връзка е егоизмът.
Vanya // 11 фев, 2007 //
Любовта! С нея би трябвало да започва азбуката на успешното партньорство.
Но тук възниква много сложният въпрос какво е “любов” - дали тя е само химия и буря, и взрив на емоции, или е малко дете, за което трябва да се грижим, за да порасне, възмъжее, осъзнае се?
Не разбирам хората, които в позиция на излъгани, изоставени, предадени, отблъснати, нехаресвани, необичани дори, твърдят, че обичат човека, който им го е причинил НЕЗАВИСИМО от всичко. Изглежда ми мазохистично да се обича ВЪПРЕКИ. Срещала съм хора, които се въртят в омагьосания кръг на одрипавели, изцапани, опорочени връзки, и твърдят, че любовта ги държи пришити към другия човек и била неподвластна на времето, обстоятелствата, раните.
Не разбирам това. Или по-скоро не бих нарекла “партньорство” връзка, основаваща се на такъв тип отдаденост. Чувствам се егоистично с твърдението си, че мога да обичам ЗАРАДИ, но същевременно нямам нищо против подобно очакване спрямо мен. Това е една безгласна взаимност, съставена от даване и получаване, която е толкова по-хубава, колкото е по-естевствена, но в същото време, съм сигурна, че трябва да бъде и съзнавана. Любовта във времето, т.е. във връзка, наречена партньорство, за мен е работа (звучи негативно заради тази от 9 до 17.00, с шеф и задължителни осигуровки) и съзнание за крехкостта на всеки миг, както и за значението му за бъдещето. Любовта е и внимаване. Любовта не търпи отпускане в дребните неща. Може би зазвуча като каторга, но не - това е самодисциплината да не ти хрумне да приемеш другия за даденост, за “твоя” човек, за постигнатия връх; това е паметта в общуването, която ти помага никога да не забравяш изумлението на сетивата си, когато си срещнал него/нея. И естествено, това е обичта към собственото ти желание да се развиваш, променяш, усъвършенстваш.
Успешно е партньорството, което се съзнава като такова и избира ежедневно да продължи (по-скоро мисълта за това те погалва вътрешно и се оказва, че щастието може да бъде постижимо, защото всъщност е простичко, делнично, до теб).
Избор е другата много важна дума за мен. Не искам да живея със съдбата, предопределеното или “така се случи”. Отговорността за собствения ми избор е най-голямата свобода, която някой може да ми даде.
А да избереш партньор - каква по-голяма провокация?
gravitation // 12 фев, 2007 //
Живеем в един свят, който в най-приятната си версия ни внушава, че хората могат да преоткрият себе си в някого другиго неповторимо и докрай – че има хора, родени един за друг и че формулата на щастието е просто да намериш другата половина от себе си. Звучи красиво, разбира се, но не познавам човек, за когото това внушение да се е превърнало в реалност, неограничена във времето и независеща от настроенията му /или самонастройките му, когато става въпрос за “работа” в смисъла на казаното от Ваня/. Като изживяване да преоткриеш най-доброто от себе си чрез (представата за) Единствения друг е невероятно, да, зашеметяващо, да, - но само част от нас е в състояние да го изживее като пълно себеразгръщане – по правило другите части от личността ни в момента на такова изживяване само отстъпват на заден план.
Просто в нас е заложено много повече. Ние преоткриваме света – интелекта, духа, чувствата си – с всяко събитие, което привличаме в живота си, с всеки човек, за когото се отворим в емоциите си. С всеки разговор, който успее да ни провокира към нова гледна точка за света.
Ние сме многопластови, многоизмерни, многорефлексни, в нас има толкова невероятни качества, които не са били актуализирани и толкова красиви емоции, на които не знаем, че сме способни, преди някое събитие или човек да ни дадат шанса да го разберем. Отвъд онова, което избраният партньор извиква за живот от нас, остават още достатъчно много измерения, които чакат да влязат в действие, да се разгърнат, да преобразят нас и света – дори когато за определен период изживяваме щастието, че сме изразени изцяло от любовта си. Затова за мен лично най-пълноценното партньорство включва и това, да позволиш на другия пълната му свобода – пълната свобода да поема стимулите си отвсякъде /единственото, което не трябва да позволим на тази свобода, е да накърни нашата собствена/.
Трудно е да не започнеш да искаш от хората, които въздействат и върху емоциите ти, все повече и повече, трудно е да не пожелаеш да ги ограничиш, за да ги запазиш само за себе си, и действително се броят на пръсти онези, които са успели да надраснат и овладеят тази убиваща отношенията себичност – но пък в точката на надрастването животът отвъд манията за притежание става много по-пълноценен и обогатяващ, поне според мен. Само в такъв контекст, мисля си, партньорът до нас може да извика за живот максимално много измерения от същността ни.
Ne-Da // 12 фев, 2007 //
Абсолютно съм съгласна с това, но опитът ми показва, че е трудно приложимо. Често моята нужда от свобода се тълкува превратно, поражда съмнения, ревност, страх. Оказва се, че моето разбиране за рамките на това понятие не съвпада с това на човека до мен и се налага един от двама ни да се примири - т.е. да се откаже от свободата си в рамките, в които я разбира, за да върне доверието и спокойствието у партньора.
Съжителството ни възвърна нормалния си вид благодарение на компромиса, който аз реших, че мога, а и искам да направя…
Понякога да те подчинят, е вариант на това да опознаеш себе си по-пълно и да видиш свои недостатъци, които иначе считаш за силната си страна. Преценката ми, че свободолюбието ми е несъвместимо с точно този човек (да съм гледала, да съм мислила, когато му е било времето!) ме накара да се откажа от нещо важно за мен самата, защото го подчиних на желанието си да бъда с точно този човек заради многото му други качества. Може би подчиних само формата - вътрешната ми потребност си остава и не смятам да се боря с нея. Не съм нещастна от този си избор. Просто го направих - и с разума, и с емоцията си.
Vanya // 12 фев, 2007 //
Как странно се преподреждат гледните точки!!!
Вярна съм на себе си в гореказаното и същевременно се припознавам в думите на gravitation. Моите “работа”, “ежедневен избор”, “внимаване” в миг се изпаряват, ако елиминирам вече направените избори и се отнеса към себи си като към истински свободен човек. Не съм и никога вече не мога да бъда истински свободна (което не е задължително лошо или за оплакване).
“Ние преоткриваме света – интелекта, духа, чувствата си – с всяко събитие, което привличаме в живота си, с всеки човек, за когото се отворим в емоциите си.” Самоограничението ми да не привличам определени събития, да не доближавам прекалено определени хора, защото може да се окажат много “моите хора”, стеснява вероятността да преоткривам непознатите неща у себе си. Изкушението да разширявам собствените си граници е потиснато. Вълнението от срещата с непознатия Друг е осмирено от самодисциплина и стриктното самонаблюдение. (Ако се оставя на случването и ме порази онзи гръм, дали ще имам сили да се “върна”? А и длъжен ли е някой да изчаква моите открития и възможни разочарования, без това да ощети чувствата му?)
Животът във вече създаненото и силно партньорство е страхотно преживяване. Но може би като всяко значимо нещо има и своята много висока цена.
Коментирай