Public Republic Art Studio

Сянката

12 януари, 2007 от · Няма коментари

sianka.jpg
Снимка: Pensiero

Слънцето се стопи и потече в реката. Първите звезди колебливо пробиха небето. Далечен вой припомни за изгряващата Луна, за гората и всичко наоколо. Сенките наизскачаха от прогнилите дънери, проточиха се изпод камъните и се сплетоха. Но тя не се боеше, тя също бе сянка. Роди се под листата на дърветата в онзи миг, когато залезът изтече зад хоризонта. Тя се отпусна, разля се плавно и обхвана короните на дърветата. После слезе надолу и се потопи в реката. Водата бе студена и бърза.

- Какво е това? – запита сянката.
- Вода! – изви вятърът в листата на дърветата и избяга. Тогава тя се спусна по течението. Реката се разшири, стана по-плавна и по-спокойна. Сянката застигна някакъв дънер, който се носеше тежко по течението.
- Какво е това “вода”? – запита тя дънера. Той се наклони, обърна се и показа отгоре прогизналата си част, която блесна на лунната светлина.

- Не разбирам! – рече сянката и го заобиколи.
- Водата мокри. Мокър съм. – въздъхна дънерът и се обърна по гръб.
- А защо въздишаш? – размърда се сянката.
- Спомних си времето, когато бях младо, зелено дърво. Радвах се на слънцето и вятъра. А сега съм влажен, мокър и прогнил.

Сянката го обви плътно и заплува заедно с него.
- Какво е това, да си “мокър и влажен”? – попита тя.
- Това е, когато цялото ти тяло е просмукано от вода. Топло ти е, когато тя е топла, и студено, когато е студена.
- Студено, топло… Това го знам. Но да съм влажна и мокра, ми е трудно да си представя. Обичам студа.
- А аз – топлината. -И изведнъж дънерът спря да плува.
- Защо спираш? – изненада се сянката.
- Заклещих се някъде.

- Ще ти помогна! – надигна се сянката – Ще извикам вятъра, бурите…
- Няма нужда! – рече дънерът – И тук ми е добре.
- Но ти трябва да продължиш своя път. Не бива да спираш по средата.
- Аз нямам път. Това е пътят на реката. Случайно попаднах в нея и тя ме повлече със себе си.

- Мога ли да ти помогна с нещо? – зашепна сянката – Искам да съм нужна на някого.
- Вече нямам нужда от нищо.
- А къде отива водата? – полюбопитства сянката.
- При другите води. Всички те текат надолу, за да се съберат. По- силни са, когато са заедно. Като дърветата в гората .
Сянката се заслуша в ромоленето на реката. Стана й приятно.

- Все пак водата не е лоша-каза сянката и неволно се отпусна над нея.
- Водата не може да бъде лоша или добра! – заклати се дънерът. – Тя е… вода!
Някъде откъм брега се чу леко пращене на съчки, после неясен говор и накрая силен гръм, който я накара да трепне.
- Това са хората- поясни дънерът.

- Какво правят?
- Всичко, което си поискат. Могат да убиват, да секат… Имат едни такива остри и бляскави неща, които се забиват в теб, докато не паднеш от болка. Така направиха и с мен. Но не им харесах и ме изхвърлиха. Останалите дървета навързаха едно за друго и ги откараха надолу по течението.
- Ужасно! – настръхна сянката, замълча, обви по-плътно дънера и добави тихо – Няма смисъл. И те са лоши като хората. Всички ли са такива?
- Не. Има и добри хора. Много добри. Те могат да обичат.
- “Да”… какво?
- Да обичат. Не мога да ти обясня. Мене ме обичаха един мъж и една жена. Идваха често, сядаха под мен и ме галеха с гърбовете си. Дори изписаха имената си по кората ми. Болеше ме, но знаех, че е от обич.

- Тогава… Тогава аз те обичам! – прошепна сянката и стана по-тъмна.
- Благодаря! – изскърца след малко дънерът – Ти ме развълнува. Мислех, че отдавна съм станал безчувствен.
- А какво стана с хората, които те обичаха?
- Не зная. Трябва да са умрели. Те живеят малко.
- Не ти ли е мъчно за тях? – отново попита сянката.
- Не. По-точно беше… Не знам, ти ме обърка.

- А ти… Ти би ли могъл да ме обичаш? – неловко запита сянката, но дънерът не отговори. Замълчаха.
Звездите отдавна бяха изчезнали. Зад хоризонта червенееше и слънцето скоро щеше да се покаже.
- Прощавай! – въздъхна сянката и се сви. – Трябва да тръгвам.
Дънерът отново не отвърна нищо. Само се поклащаше насам-натам, сякаш искаше да се освободи.
- Прощавай! – повтори сянката – До довечера.
- Стига вече. Писна ми! – почти кресна дънерът.
Той стана и се отърси. После пъхна ръце в джобовете и си тръгна накуцвайки.

Стефан Бонев

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай