Public Republic Art Studio

Ябълката

4 декември, 2006 от · 4 Коментара

majki_profil_small.jpg
Снимка: Nara Osga

Държа в ръка ябълката и не отхапвам от нея. Тя е червена, с лъскава и обла повърхност. Отново съм онова момче, което със задъхан глас пита майка си: “Вярно ли е, че ябълката е забранен плод? Коя е Ева, която излъгала Адам да отхапе от ябълката?”. Затрупвам мама с въпроси, както само аз си знам. Тя гальовно ме щипва по бузата и ми се скарва, че прекалено много искам да знам – ще има време да разбера всичко. В такива моменти е ясно, че е безсмислено да питам повече.

Не съм фаталист, но някак странно ябълката се вписва в живота ми.

Забивам нокти в гладката кожа на ябълката, която Мая ми подари, когато си тръгна от мен, без да каже нито дума. Напразно си блъсках главата с въпроси защо се случи така. Спомням си само дъха на косите на Мая. Млад, непокорен дъх. И очите й – бадемови, светли, с бликащ смях в тях. Бях само на седемнадесет години. Може би бях прекалено млад, може би също и неопитен. За мен Мая си остана онази любов, която запази своите тайни и недоизказаности и до днес потръпвам при спомена за всичко това.

“Защо не обичаш ябълки? Не са ли ти вкусни? Много са полезни и съдържат витамини”, пробужда ме от унеса ми гласът на жена ми. Спокойните и добре аргументирани мисли на Ива ме изтръгват от съзерцанието ми. Тя не се уморява да ме пита и упреква, че все съм си имал някакви тайни, докато тя всичко си споделяла с мен. Бях се отказал да воювам с убедеността й, че близостта ни няма да е истинска, ако не сме открити един към друг. В началото ме изкарваше извън нерви този стремеж на жена ми да знае всичко до най-малката подробност. Беше голям терор за мен това бомбардиране с въпроси и дисекцията на нещата. Съпротивлявах се с цялото си същество. Напразно.

Малките ми лудости така и си останаха тайна, до която не допуснах Ива. Може би се страхувах, че този свят на бягства и фантазии ще остане непонятен за нейната рационална и логична същност. Пък и не исках да изпадам в ролята на хлапак, който се обяснява и оправдава за нещо. А може би ми липсваше смелост. От друга страна, не исках и нито за миг да си представя ограбеността на моя живот, без малките илюзии в него.

Вървя си по улицата, чувствам се безгрижен луд хлапак, обгърнат от своите фантазии и мисли. Незабелязано се озовавам на някакъв пазар, около мен цветя, хора, ухае на свежи плодове. Импулсивно купувам ябълки. Учудвам се на самия себе си и на спонтанното си желание. “Може ли да ми помогнете да занеса плодовете до вкъщи? Ще ви бъда много благодарна.” Внезапно разбирам, че въпросът е зададен към мен. В първия момент съм стъписан, но кавалерът в мен вече е казал “да”. Още повече, момичето, което ме помоли, успя да ме предразположи с непосредствеността си. Тръгвам до нея и нося безбройните пликове с плодове, говорим си за какво ли не. Чувствам лекота. Стигнали сме до жилището й. Без да разбера, вече ме е поканила на чаша портокалов сок. Бърборим безспир, тя междувременно е сложила ябълките в синя фруктиера и слънцето играе закачливо по лъскавата им кора. Опитвам се да разбера нещо повече за това как живее, с кого, омъжена ли е. Тя се смее с много пъстър, почти детски смях, замерва ме с ябълка. После ме пита съвсем сериозно защо са всички тези въпроси. Не е ли по-добре да оставим нещата на самите тях и правото им да съхранят тайните си докрай. Покъртен съм от бликналата в тишината мъдрост. Чувствам същността си оголена и лека, възторжена и истинска. Усещам, че душите ни са близки – моята и на тази непозната жена. Прегръщам я, силен съм и някак си сигурен в себе си. Правим любов като насън. Различно е.

Тръгвам си. На вратата я целувам. Не посмявам да я попитам нищо. Знам, че и не трябва.

Прибирам се вкъщи неусетно. Неловко подавам на Ива пликчето с ябълки. Тя е учудена.
“Мисля си, че е по-добре да се разделим” – чувам себе си да казвам.

В ръката си държа ябълка. Скритата в нея тайна не ме прави нито тъжен, нито пък ме плаши. Благославям неизвестността…
Силен съм.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • Vanya // 5 дек, 2006 //

    Дощя ми се ябълка – червена, лъскава, свежа, сочна. И отхапването – рязко и хищно, придружено с поглед към контрастиращата бяла следа върху цялостта на червеното. Има нещо много егоистично и самотно в яденето на ябълка – на цяла ябълка! Има нещо много егоистично и самотно, и хищно, когато посягаме и към “забранения плод”. Добра метафора, Natalie! Очаквам следващите ти истории – сладко-горчиво-страстно-стипчиво очарователни и приканващи да се чувстваш жив и истински…като червена ябълка!

  • gravitation // 6 дек, 2006 //

    Символът е силен – изконен, но и разпрегнат в нови измерения, сведен до най-контурното и същевременно най-изразяващото – онова, което движи осъзнаването, (себе)откриването, постигането на вътрешния смисъл. На добър час ;) !

  • Velina.Sharankova // 9 дек, 2006 //

    Без да съм пристрастна, разказът много ми хареса.
    Това е една от онези истории, които, след като си прочел, задействат в теб механизма “щрак”. Иска ти се да направиш нещо, което отдавна си бил замислил, но все не си се решавал.
    Грабващ и изчитащ се на един дъх. Знаков и значещ, това е разказ за неслучайните случайности, които смятаме, че никога няма да разгадаем или ако вече сме разтълкували, че това се е случило прекалено късно. А всъщност е било точно навреме. Когато вече сме узряли, за да последваме знака…
    Хареса ми и езикът: същевременно жив и картинен, лек и директен!
    Натали, с нетърпение очаквам продължение!

  • Julia Staneva // 27 окт, 2007 //

    “Тайната на нашето битие, записана на всеки лист е,
    на всяка капка дъжд, която пада от небето.
    И да я търсим по ъглите, пак няма да я срещнем там, където…
    Очи навътре трябва да отправим, за да се уверим,
    че истина това е, че не грешим.”
    Джон Кехой – “Път към могъщество и слава”

    Написах този цитат от книга, защото е отговор на нашите, житейските въпроси, на мистерията наречена Живот.
    За ябълката, която все оставяме като десерт…

Коментирай