Public Republic

„Често човекът е враг на самия себе си” Цицерон

Движението, развитието и промяната на света са винаги в началото на нещо ново, но заедно с това те носят нови заплахи и рискове за сигурността. Коя е обаче е най-сериозната заплаха за сигурността? Тя идва от самите нас, от самия човек. Ето защо, най-неоспоримата заплаха за сигурността и днес, както и в миналото, е човекът – със съзнателно насочените си действия към разрушение и причиняване на вреда на другия човек, обществото и света.

Сигурността не е само абстрактно понятие. Тя е нещо много по-реално. В основата на същността й несъмнено стои човекът и смисълът на човешкото съществуване. Осъзнаването на тази висша ценност е единственият път към осигуряване на сигурност. Защото само с разбирането за ценността на живота на човека, без неговото безалтернативно приемане за единствения и неоспорим съзидател и съдник, без да се разбере, че няма по-висше състояние в природата от живота – няма да може да осигурим не само съществуването си, но и прогреса, и развитието на човечеството.

Защото, за разлика от животното, човек не убива и не наранява, воден от инстинкта за самосъхранение. Той извършва целенасочено зло, воден от желанието да задоволи жаждата си за власт и превъзходство, да покаже, че е по-силен – и всичко това има своето психологическо обяснение. Именно поради това той се превръща в заплаха.

Кой, ако не човекът със своята непоследователност и незаинтересованост направи съвременния тероризъм по-страшен от всякога. Сега хората се страхуват от думата, от реалните й измерения, от цинизма и арогантността на една част от обществото. И този страх сковава мисълта, парализира действията. Свидетели сме на това как средства, предоставени в ръцете на човека, воден от собствените си интереси, ползи и желание за власт, причиняват смърт и насаждат чувство на страх и опасност у множество хора. И това е действие, което може да извърши само човекът.

Кой, ако не човекът проблематизира различието между хората на етническа и религиозна основа, поставя разграничението “свой-чужд” и въз основа на това прекроява граници, предизвиква войни, конфликти и нетърпимост. Нима това не срива сигурността? Какво остава след войните и конфликтите – глад, мизерия, човешка болка, жажда за мъст, омраза, отчуждение и разделение. И къде е сигурността? Примерите са много, но актуални са все по-честите ксенофобски изказвания, призоваващи към бунт, към нетърпимост, към неприемане на “другия”, защото е различен или принадлежи към дадена малцинствена група. Струва си да се замислим какво може да предизвика едно изявление от подобен характер. Отразено обширно в медиите, експлицирано по определен начин с цел да се превърне в иманентно за една определена маса хора, то би могло да бъде източник на заплаха за сигурността на всички останали.

В съвременната ситуация недоверието на отделния гражданин към държавата, към институциите, за които той е направил политически избор, за да му гарантират сигурност и нормален живот, расте непрекъснато. Кой, ако не човекът, на когото си гласувал доверие и притежава ресурса на властта, бяга от отговорност, прехвърля вината за случващото се на други, или доста често бездейства?

Заплахата от действията на хората трябва да се предвижда и регулира. Но преди всичко усилията трябва да бъдат насочени към това да не възниква мисълта, намерението за такива действия, към ограничаване на причините за възникването им. Сами по себе си мислите не могат да бъдат заплаха. Те стават такива, когато влязат в употреба. Често се случва мислите на цяло едно поколение да се реализират от друго и това да доведе до разруха. Великите идеи днес все по-рядко се реализират. Икономическата пресметливост, безскрупулната подялба на хора и територии, дрънкането на оръжие са най-изисканите и най-практичните заплахи за сигурността. Нищо, че те се извършват в името на щастието, свободата и демокрацията.

Социалният климат и отношението към настоящето претърпя най-дълбоки промени. Човек е тероризиран и от всекидневния живот, при което социалното обкръжение му изглежда агресивно. Всичко около него го тревожи и ужасява. Човек вече смята за заплаха и се страхува от човека до себе си. От този, който стои в автобуса – заради страха от грабеж. От този, който вечер върви след него – заради опасността да бъде нападнат и пребит до смърт. От този, който му предлага стоки и услуги – заради възможността да бъде измамен. От замърсяването и екологичните катастрофи и даже от всичко, което прави лабилна и крехка собствената му психика. Как да запазим сигурността в международен аспект, когато се страхуваме един от друг? И не са ли това абсурдите и парадоксите на съвремието?

Освен че се страхуваме един от друг, ние не сме наясно и със самите себе си.
Колкото повече се развиват отговорните поведения, толкова повече нараства безотговорността; колкото повече сме информирани, толкова по-малко сме организирани. Ставаме по-зрели, но същевременно по-неустойчиви, по-малко идеологизирани и все повече зависими от модните течения, по-отворени към света и в голяма степен се поддаваме на влияния -по-критични и по-повърхностни, по-скептично настроени, но непредлагащи алтернативи.

Цивилизацията и процесът на глобализация поставиха нови проблеми пред света. Стремежът за свобода се изражда в стремеж на условности и правила. Ограничителната линия на държавните граници, на икономическите зони, на военните блокове, на етническите и религиозни области е тънката черта, по която се разхожда несигурността. А колко пъти досега е преминавана с цел да се преодолее? И защо сега пак ни е страх? Защото причината са разрушителните човешки действия и всичко зависи от самия човек. Защо човекът продължава да заплашва себе си и света около него? Нима природните стихии, които помитат не само къщите, но и самите нас, не показаха безсилието на собственото ни съществуване и не ни накараха да се замислим за това, което вършим?

Едва ли може да бъде изчерпана темата за човешките действия като неоспорима заплаха за сигурността. Но докато човек създава собствената си сигурност и в същото време се заплашва сам, ще продължаваме да се въртим в един омагьосан кръг и по този начин никога няма да ни стигне времето да познаем себе си и другите, да видим колко е важно за собственото ни съществуване и за света като цяло. От изключително значение е хората да се обединят и да осъзнаят каква висша ценност е човекът, независимо какъв цвят на кожата има, каква религия изповядва и в коя част на света живее. Това би могло да бъде решение за свеждане до минимум на противопоставянето между хората, а оттук и до намаляването на несигурността в динамичното общество, в което живеем.