Това е заглавието на един нелош текст на социолога Норбърт Елиас. Изложението ми, обаче, няма много общо със самия текст, по-скоро използвам заглавието, защото то “пасва” на това, от което имам да се “оплача”.
Тъй като за социолозите е валидна максимата, че си правят големи изводи от дребни факти, аз ще ви досадя с “некои съображения”…
Та… ходих на кино миналата седмица на “Партитурите на Бетховен”… Споменавам филма, защото това е част от завръзката…
До мен се настаниха три “клявки” (да ме прощават жените). Композицията беше “майка + две дъщери” или “майка + дъщеря + приятелка на дъщерята”. Естествено, дойдоха след началото на филма и раздигнаха всички. Изчакаха, като че ли, да дойде особено тежък момент във филма и започаха да отварят кока-колите си с особени “фъсссс”-кащи звуци, които смутиха поне два от тридесетте реда в киното.
(Две бележки: първо, аз съм пристрастен към Кока-Кола-та и съм един от последните, който ще твърди, че кола не трябва да се пие, дори в кино; второ: особеният момент беше смъртта на Бетховен в началото на филма, гарнирана на драматична музика, каквато той си я може.)
Та едва ли това е най-подходящият момент за фъскащи звуци, ако целта на занятието е да видиш филма.
Както сами разбирате, вече ми бяха влезли в полезрението…
Междувременно филмът беше изпъстрен с (извинете ме) просташки коментари, показващи пълното неразбиране на епохата, а също така и беден речников запас.
Черешката беше… шоколад. “Милка”. Беше отворен по средата на филма с още по-интензивни станиолени звуци и просъсквания (вероятно “Искаш ли?”, не можах да чуя, а и не ми беше интересно чак толкова).
Е, след като ви досадих с пределни глупости, да ви въпросвам: Ходенето на “културни мероприятия”, прави ли ни културни?
На кого искаме да се докажем, когато трябва да идем на такива места, за да ни видят другите…
- На себе си? Че сме граждани и европейци и трябва да посещаваме някави места, за които хората са казали, че е престижно… Можеш ли да се разсейваш с какво ли не на филм, от който се предполага, че трябва да си вземеш нещо за себе си…
(Имаше две-три ключови реплики, заради които си струва да се гледа филма.)
Имаме американски модел, разбира се, в който ядем пуканки, но там филмите са предимно за смотани колежани, които най-накрая забиват най-готината мацка (най-вероятно мажоретка).
- На другите… На кои други? И защо? Ако ни познават, то няма смисъл. Ако не ни познават, си губи смисъла…
Защо се стараем да се правим на такива, каквито не сме, и дали другите не го разбират рано или късно?
Оскар Уайлд е казал (не е точен цитатът, разбира се…): “Положението е ужасно. Хората говорят зад гърба ви неща, които са абсолютно верни…”
Е, излях си душата… Надявам се да съм предизвикал въпроси и у вас….
P. S. Разбира се, че това е по-скоро емоционално изложение, отколкото добре премислено…
6 Kоментара за сега ↓
rock // 20 ное, 2006 //
Не Европа, а СОПА за шопа!
Нищо ново под слънцето. Алеко Константинов е описал този феномен отдавна. Това си е национално-социално явление, което и до днес не е изчезнало, не само е пуснало корени, но расте, пълзи, развива се и започва да заразява и разяжда не само почвата в България.
Но все пак добре е да се опитваме да се противопоставим на тази изродена стара-нова болест или поне да се помъчим да измислим ваксина за нея. Затова материали като този са нужни и е добре да ги има.
Трябва да внимаваме само да не се заразим и ние. Да не стане като във вица, в който вместо един Лорд да научи на английски шоп, изпратен при него от Фердинанд (който подарил на лорда една кола, марка “Форд”), шопът да научи лорда на шопски… Вицът завършва така: “… След година Фердинанд получава писмо от Лорда, отваря го с нетърпение, за да види докъде е стигнало обучението по английски език и прочита:
“Фердо, ела си узми фордо!”,
Подпис: Лордо
toncho_t // 21 ное, 2006 //
Че нашенските киносалони са “престижно” място, се съмнявам, но аз съм ходил на театър, където хвърляха бонбони и фъстъци по Хамлет, който, бедният, се беше разчувствал в монолога си.
Vanya // 21 ное, 2006 //
Оооооооооооо, не само фъстъци ми е идвало да хвърлям…
Ще ви разкажа един спомен от детството ми. Навремето, а може би все още, да гастролира софийски театър в провинцията си беше празнично събитие - желано, чакано и зареждащо с култура до следващия път…
Беше постановка на Театъра на армията - битово-социална и доста банална история за това как децата, живеещи в града, отиват по задължение при родителите си на село - рядко, но затова пък с цел - да натоварят багажника с иначе просташкото прасе и прочие продукция на хората, които са им дали пътя и все още ги хранят. И как персонажът - овдовял баща- тъгува и се чувства унизен… Това са моите мисли, доколкото мога да схвана замисъла, но не и реализацията.
Цялото действие се развива в една стая, около масата, и важни би трябвало да са разговорите, докато се приготвя яденето за отбий-номер посещението. Би трябвало! Реалностите бяха други. Като запринасяха тия хора, актьорите, едни разклонители, като взеха да ги включват, че едни скари като завключваха… Една кайма се появи отнякъде, и яйца, и хляб, и чубрица… и всичко, както си трябва - за кюфтета. Че като почна едно месене на каймата… Върхът беше, че си напляскаха суровата продукция на скарата, която беше включена чрез поредица разклонители и чучната на авансцената и…
Беше ми дошло вече в повече и все още имах надежда, че няма да ги изпекат… Но ги изпекоха, и като се разпуши на оная ми ти сцена на скара… За пълна достоверност си отвориха и по бира… А залата вече трудно удържаше ропота на войничетата, за които, след неделната баня, “културното” “събитие” се превръщаше в гавра…
И до ден днешен в съзнанието ми мазнее едно петно за Театъра на армията. Разбирам, че актьорите са пътували и вероятно след постановката щяха да се приберат в София доста след времето за вечеря, но това не оправдава обидното им отношение към “провинциалната публика”. Бях се зарекла да видя постановката и на софийска сцена - убедена, че сценарият е различен, но така и не го направих…
toncho // 22 ное, 2006 //
Имаше период в театъра, когато се изпадаше в абсурден натурализъм. На Вас поне Ви е миришело на скара /в театъра!?/, а пред мен са изтупвали такива прашни и мърляви завивки / част от декора/, щото хората с алергии не сварваха да напуснат, освобождавайки предните редове
Leo // 22 ное, 2006 //
Понякога ми се струва, че натискът към самопринуда на нашите географски ширини по-скоро е прекалено малък, отколкото голям. Точно поради липсата му в кинозалата, на улицата или където и да било, хората се държат така… “непринудено”.
rock // 23 ное, 2006 //
Има “хора”, има и “ора”. Това бяха думи навремето (онова време, години преди падане на Берлинската стена) на мой познат, Гелето, който бе добър пианист, заекваше и разсъждаваше понякога малко елементарно. Той имаше наивна, но “желязна” логика, казваше: “Т-тук у н-нас в Б-България е у-у-убаво, а т-там на З-з-запад е х-х-хубаво, тук ж-живеят о-ора, а т-там — х- х-х-хора”.
Не винаги става дума обаче само за “геогравски ширини”, манталитет и други национални черти. Въпросът опира до индивида, който расте и се формира в микро-климат (семейната среда) и в макро-климат (социалната среда). В такъв аспект в по-широк мащаб може да се говори не само за “тъмен балкански субект”, но и за “субекти, произхождащи от други географски ширини “(националности), т.е. логиката на Гелето може да се поизмени: “…и на З-запад има о-о-ора, а пък у нас не е останало без х-х-хора…” Това обаче би могло много лесно да се опровергае на дела от…”Г-Ганю Б-Балкански, к-който н-не се е п-п-променил и д-до д-д-днес..!”
Коментирай