Поводът за тези мои размишления е един случайно дочут разговор в трамвая (колко банално). Та… На следващата спирка се качиха двама мъже, очевидно баща и син (така се и оказа). И двамата изглеждаха като “хора с положение”, постигнали добър статус.
Дочух разменените реплики само защото имаше пауза между песните в диска, който слушах…
Бащата (уморено, очевидно разговорът не е приятен, защото го безпокои фактът, че детето се сърди на майка си, или защото майката обвинява бащата, че детето й се сърди):
- Знаеш ли, майка ти ти се сърди…
Синът (ядосано, темата е още по-неприятна, отговорите са къси и издават раздразнение):
- Знам. Но това си е нейн проблем.
Тук песента в дискмена започна и аз не успях да чуя какво е продължението на сина или отговорът на бащата.
Това, обаче, ме накара да се замисля за това, какво дължим ние на родителите си и защо обществото някак ни го е подало “императивно”? Трябва ли да пренебрегваме своите мисли, чувства и разбирания, за да угодим на човек, само защото той ни е майка или баща?
Да, хубаво е да помагаме, да се разбираме и да се уважаваме, не ме разбирайте погрешно, но защо това не става по един нормален, човешки начин, а трябва да бъде наложено с идеята, че те са родители, грижили са се за нас, и ние впоследствие трябва да им го върнем. Ами така се получава, че те са с 20-25 години грижи напред. Трябва ли да търсим вина у себе си, че сме се родили и са ни помагали…
2 Kоментара за сега ↓
el nin0 // 6 ное, 2006 //
Абе, хора! Да сте виждали крава да бозае от теле? Няма и да видите!
Едно време /НЕНОРМАЛНО/ родителите гледаха и помагаха на децата си и след като те навършат т.нар. “средна възраст” /смятай до към 40/, после на техните деца, сиреч, внуците, и който доживееше - и на правнуците. До нас, през една улица, в центъра на София, има една чаршия, в която една сто годишна баба гледа пра-правнуче. Жива и здрава да е! Но едно време всички ходеха на работа, бяха длъжни, иначе другарски съд, разправии, милиция и пр. Като отидат на работа и се разпишат навреме, изпият кафето и прочетат спорта на последната страница на който и да е вестник, родителите се хващаха за телефоните и започваха едни указания /я на бабите, я на дядовците и много рядко на самите деца/, проверки, рецепти за готвене и кашлица - до към 12.00 ч. на обяд. После трябваше да тичат с котелките в стола - супа топчета, руло “Стефани” и онова отвратително малеби с неразбито нишесте, полято с един бледен, почти кисел сироп отгоре - да ти прилошее!
Бързо обратно в стаята, обтягане до към 14.00 ч., после приказки /разбирай най-долнопробни клюки/ до към 16.00 ч. И започваше ужасът в продължение на един час! Профсъюзните и партийни ръководства се активизираха, започваха да отварят стаите и да питат съвсем ненужни неща, викаха съмнителните да докладват за свършената работа през деня - с една дума тормоз! На всичкото отгоре, точно в 17.00 заваляваше и онзи проклет “чиновнически” дъжд, а си си забравил чадъра! Бегом на опашките за хляб, кисело и прясно, и месо /ако има/! Каталясали, изнервени се прибираха, ядене, питане и препитване отгоре-отгоре как е минало в училище, “По света и у нас”, “На всеки километър” и айде в леглата. Уф, сега май и секс трябва да се прави!
Сега е друго - пак НЕНОРМАЛНО!
Децата гледат родителите, че и техните родители, ако са живи! С мизерните си пенсии и с огромните за техните размери ежемесечни задължителни разходи те не биха могли да се справят без финансовата помощ от децата си - черноработници в Гърция, Испания, Португалия, Италия и някои други западноевропейски страни, САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Да не говорим за Турция! Сигурно знаете, че парите, които идват от чужбина/официално/ като помощи от мизерните заплати на децата към мизерните доходи на родителите, се доближават до чуждестранните инвестиции като сума, а неофициално - сигурно ги превишават!
Как и какво е НОРМАЛНО ще ви разкажа следващия път!
А сега, лека нощ, деца!
Vanya // 7 ное, 2006 //
Интересна тема, и винаги актуална! Не вярвам да има пораснал човек, който да не може да се включи с позиция, и то от личен опит. Споделям мнението на el nino за прехвърлената тихомълком от държавата грижа за възрастните хора на децата им. Ако се замислите, не е възможно човек да живее с пенсия от и до 100 лв., та дори и до 200, а нашите родители, все още и Дай Боже! дълго, оцеляват. Държавата е зарила глава в пясъка и предпочита да не вижда как работещите отделят значителна част от доходите си, за да крепят живота на родителите си, за да направят криво-ляво и що-годе възможно справянето им с “новите реалности”. Мисля, че отдавна споровете, основани на т. нар. “generation gap” са останали на заден план, особено когато говорим за вече порасналите деца на вече остарелите родители. Новото и по-належащо усилие на двете генерации е да преборват дните и месеците “на парче”, защото сигурността е имагинерно понятие, а УТРЕ е достатъчно добра перспектива. Жалко е да гледаш как близките ти нямат с какво да опазят достойнството си , а и да продължат традицията, в която са възпитани (да помагат на децата си, докато са живи). Това, последното, нямам нищо против да се спре… но си мисля, че нова традиция вече се налага и кравата все по-често бозае от телето. Горко на такава държава, която стиска клепачи пред унижението на родителите ни и чертае нашето бъдеще смело, без да отчита звъна на веригите, придружаващи пътя ни.
А на тях - нашите родители - мога само да пожелая да не се срамуват от грижите ни, защото ние сме “добри деца”… или искаме да бъдем. Честит рожден ден на моята майка, която все по-често наричам “мамо” и на която вече не се сърдя (по eeyore), защото миговете изтичат, а аз се скъпя за всеки един, споделен с нея.
На всички, борещи се все още с поколенческите различия, искам да пожелая смелост да поемат пътя си сами и да научат близките си да уважават избора им. Останалото е обич - понякога трудна, но винаги истинска!
Коментирай