Даниела Колева е родена в Шумен, България и има участта да може да живее само там по ред прозаични причини. Затова пише само проза. Наближава 40-те, но не е поумняла, въпреки че е придобила няколко оказали се излишни дипломи за висше образование.
Заради любовта си към книгите завършва Института по библиотечно дело в София в началото на 90-те, после пак заради тях и безкрайния свят на литературата завършва Българска филология във Великотърновския университет.
Опознавайки богатството на писаното слово и свободата на мисълта в изкуството, разбирайки несъвършенствата на реалния свят, решава да го покритикува, като дипломиран журналист, но скоро разбира, че свободна журналистика в бананова република не може да има.
Налага й се да работи като: пакетировач на брашно, чистачка, кухненски работник, продавачка, библиотекарка, за кратко мениджър проекти и връзки с обществеността – PR – както на чуждестрански се нарича, и накрая пак да се върне при книгите, като при последно възможно убежище.
Публикува кратката си проза и пиеси само в глобалната мрежа, защото преценява като безумие смъртта на дърветата във вид на хартия, която тя не иска да употребява за своите писания.
Споделя мисълта на Бърнард Меламъд:
“Да работиш сам в създаването на разкази, въпреки всички сериозни неудобства, е съвсем нелош начин да изживееш своята човешка самота”.
И аз, като Стратиев не ща повече да съм Венета:
Не искам повече да съм Венета
„Мила ми Венето. Знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…“
Христо Ботев
Веднъж вече писах по въпроса.
Естествено, никой не ми обърна внимание.
Затова сега пиша пак.
Третия път просто няма да гласувам. За никого.
Аз съм най-обикновен български гражданин.
От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.
Работя, уча, размножавам се, умирам.
Заявявам, че не искам повече да съм Венета.
Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.
После Отечеството.
После Партията.
После Дружбата.
После победата на пролетариата в целия свят.
После колективизацията.
После линията Перник-Волуяк.
После Кремиковци.
После изграждането на комунизма.
После разграждането на комунизма.
После демокрацията.
После бюджета.
После реформата.
После Международния валутен фонд.
После пазарната икономика.
После стачките.
После изборите.
През това време животът ми изтече.
И този на моите деца.
Освен, че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.
А за „най-много“, дето пише Ботев, да не говорим.
Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.
Или поне едновременно.
Иначе и аз няма да го обичам.
Преставам повече да съм Венета.
Станислав Стратиев
Публикации на сайта:
